Далтон се досещаше и за причината за вълнението на дамата. Безпокоеше го единствено желанието за разговор насаме с Директора. В съобщението по-нататък се казваше, че писмото на дамата се загубило и така и не било доставено на получателя.
Далтон пъхна писмата обратно в тайното отделение за по-късно и постави чекмеджето на мястото му. Щеше да се наложи да се заеме с жената. Как именно, все още не знаеше.
Понякога прекаленото действие можеше да причини същата вреда, както и бездействието. Може би просто трябваше да й прилепи едно ухо, да я остави да излее нараненото си честолюбие, както вероятно е възнамерявала да стори с Директор Линскот. Самият Далтон можеше да изслуша мъката й не по-зле. Някой, някъде из сложната паяжина от контакти, щеше да му даде информацията, необходима за вземане на правилното решение, а ако не, един сърдечен разговор с жената щеше да изглади нещата дотолкова, че да го насочи в правилната посока.
Далтон отскоро бе на новия си пост, но не бе пропуснал нито една възможност да се интегрира трайно във всички аспекти от живота в имението. За мнозина той се превърна в полезен колега, за други стана довереник, за трети — прикритие. Всеки от тези начини по своему му спечелваше лоялност. Заедно с надарените хора, които познаваше, набъбващата му паяжина от връзки буквално трептеше като арфа.
Още от първия ден главната цел на Далтон бе да направи така, че да стане незаменим за Министъра. През втората седмица на службата му един от Директорите от Кабинета за културно приятелство изпрати в библиотеката на имението „научен работник“. Министър Чанбоор не остана доволен. По-точно казано, изпадна в дива ярост — далеч не необичайна реакция от страна на Бертранд Чанбоор, когато му се представяха тревожни, та дори зловещи новини.
Два дни след пристигането на научния работник Далтон успя да уведоми Министър Чанбоор, че мъжът е бил арестуван пиян в леглото на една проститутка във Феърфийлд. Никой от тези факти не бе престъпление, разбира се, макар в очите на някои от Директорите може би щеше да изглежда не особено приемлив. Важното обаче беше, че в джоба на палтото на мъжа бе намерена изключително рядка и ценна книга. При това написана от ръката на не кого да е, а на самия Джоузеф Андер. Древният текст, чиято стойност не можеше да се измери по никакъв начин, бе обявена за изчезнала от имението на Министъра на културата веднага след като научният работник бе отишъл да гуляе.
По нареждане на Далтон кабинетът на Директорите бе информиран незабавно за изчезването на книгата — часове преди залавянето на престъпника. Заедно с доклада си Далтон изпрати на Директорите личното си уверение, че няма да мигне, докато зложелателят не бъде заловен и че възнамерява да предизвика незабавно публично разследване, за да бъде установено дали подобно културно престъпление не предшества предателски заговор. Изуменото затишие от страна на кабинета на Директорите бе затишие пред буря.
Магистратът на Феърфийлд, същият, за когото Далтон бе работил преди, бе от почитателите на Министъра на културата, верен негов служител. Той, разбира се, не прие с леко сърце кражбата от Андерианската библиотека на културата. Видя в нея онова, което бе тя по самата си същност — противодържавна дейност. Човекът, заловен с книгата, бе незабавно осъден на смърт за престъпления срещу народа на Андерия.
Това далеч не потуши скандала. Напротив, въздухът набъбна от грозни злословия и слухове за самопризнания, изтръгнати от мъжа, преди да бъде отведен на ешафода — самопризнания, които както се твърдеше, повличали след себе си и други. Директорът, който бе изпратил мъжа в имението, за да не бъде свързан с културното престъпление и да запази честта си, подаде оставка. Далтон, като официален представител на Министъра, занимаващ се с цялата афера, след като с неохота прие оставката на Директора, издаде постановление, слагащо край на всички слухове и официално сложи край на цялата работа.
Един стар приятел на Далтон бе ощастливен да спечели внезапно овакантилото се директорско място, към което се бе стремял почти през целия си живот. Далтон бе първият, който го поздрави и стисна ръката на новия Директор. Никога не бе виждал по-благодарен и щастлив човек. Това го радваше — да вижда щастливи хора, които го заслужават, които той обича и на които има доверие.
След този инцидент Бертранд Чанбоор реши, че отговорностите му изискват да установи по-близки служебни връзки със своя помощник и произведе Далтон в управител на персонала, освен свой помощник. Това съсредоточи в ръцете на Далтон властта над цялото имение. Сега той докладваше единствено на Министъра. Този пост спечели на него и семейството му и последното им жилище — най-доброто в имението, след това на самия Министър.