Нора отметна вълненото одеяло. Жестът й стресна кокошките в ъгъла и те се разкудкудякаха изненадани, запляскаха с криле.
— Заспивайте, деца.
Двамата легнаха послушно, но не я изпускаха от поглед, докато навличаше нещо над нощницата си. Трепереше, без да знае защо. Коленичи на тухлите пред огнището и нареди върху въглените брезови цепеници. Не беше толкова студено и затова беше решила да остави въглените да поддържат температурата през нощта. Но изведнъж изпита необходимост от уюта на огън, от сигурността на светлина.
Взе единствената газена лампа, оставена край огнището. Бързо запали фитила с една брезова съчка и го покри със стъклото. Децата продължаваха да я гледат.
Нора се наведе и целуна малкия Брус по бузата. Погали Бетани по косата и целуна и нея. Челото й имаше вкуса на пръстта, в която се бе ровила цял ден, опитвайки се да помогне в носенето на камъните от полето. Макар да можеше да вдига само малките, пак бе от помощ.
— Хайде заспивайте, малките ми — успокоително каза Нора. — Татко е в тоалетната. Само ще му занеса лампата, за да вижда на връщане. Нали го знаете какъв е татко, само се спъва, а после трябва да работи с навехнат крак. Тя се уви с шал, който намести на раменете си добре, преди да го завърже. Страхуваше се да отвори вратата.
Почти се разплака от нежелание да натисне дръжката, която щеше да я изведе в нощта.
Навън витаеше злото. Знаеше го. Чувстваше го.
— В огън да гориш, Джулиан — измърмори тя под носа си. — Да изгориш на въглен, задето трябва да излизам заради теб тази нощ.
Запита се дали ако намери Джулиан в тоалетната, той ще я наругае за женските й глупости. Понякога го правеше. Казваше, че тя се тревожи за няма нищо. Че в крайна сметка винаги се оказва, че тревогите й са били напразни, така че защо продължава да се тревожи? Не го правеше, за да получава ругатни от него — това поне беше сигурно.
Докато натискаше бравата, си каза колко иска да го намери в къщата и да я наругае, а после да я прегърне през раменете и да й каже да избърше сълзите си и да се връща в леглото при него. Изшушка на кокошките, които моментално взеха да се обаждат при отварянето на вратата.
Луната се бе скрила някъде. Надвисналото небе бе черно като сянката на самия Пазител. Нора забърза по прашната пътека към барачката на тоалетната. С трепереща ръка почука на вратата.
— Джулиан? Джулиан, вътре ли си? Моля те, ако си тук, отговори ми. Умолявам те, не си прави шеги с мен, не и тази нощ.
Тишината отекна в ушите й. Не се чуваха буболечки. Нито щурци. Нито жаби. Нито птици. Беше просто мъртвешки тихо. Сякаш пространството около малкото пламъче пред нея бе всичко съществуващо на света, а отвъд него бе нищото. Сякаш ако остави лампата и пристъпи в тъмнината, ще започне да пропада в тази чернота, докато остарее, и после да продължи да пада. Знаеше, че това е глупаво, но точно в този момент идеята й се струваше съвсем реална и я плашеше до смърт.
Вратата на тоалетната изскърца, щом я бутна. Дори не се надяваше, докато прекрачваше прага, защото знаеше, че Джулиан не е вътре. Още преди да стане от леглото си, тя вече знаеше, че той не е в тоалетната. Нямаше представа откъде го знае, но беше така. И бе права.
Понякога се оказваше права в тези си предчувствия. Джулиан й казваше, че е безумие да си мисли, че притежава някаква мисловна сила за узнаване на различни неща, като старицата, която живееше там сред хълмовете и ги посещаваше, когато усещаше нещо, мислейки си, че е редно да го сподели с околните.
Но понякога Нора наистина знаеше някои неща. Знаеше, че Джулиан не е в тоалетната. Нещо по-лошо — знаеше къде е. Нямаше представа откъде го знае, нито пък какво й го подсказва. Но го знаеше и това разтърсваше цялото й същество. Надзърна вътре само защото се надяваше да греши и защото не искаше да погледне там, където знаеше, че е мъжът й.
Но сега вече трябваше да го направи.
Вдигна лампата, за да осветява пътеката по-добре. Погледът й не стигаше много напред. Обърна се пътьом и стрелна с очи къщата. Различи прозореца, осветен от огъня. Брезовите цепеници се бяха хванали и сега пламъкът хвърляше по-силна светлина.
Струваше й се, че злото й се хили някъде от тъмнината между нея и къщата. Притисна шала си с ръка и повдигна още малко лампата. Не й се искаше да оставя децата сами. Не и когато имаше подобни усещания.
Въпреки това нещо я буташе напред по пътеката.
— Моля ви, добри духове, нека бъда най-обикновена глупава жена с глупави женски предчувствия. Моля ви, добри духове, нека Джулиан е добре. Толкова се нуждаем от него. Добри духове, нуждаем се от него.
Докато вървеше напред към хълма, се задавяше в плач. Плачеше, тъй като се страхуваше от онова, което знаеше, че я чака. Ръката й с лампата трепереше и пламъкът подскачаше нестабилно.