Най-сетне долови шума на потока и му се зарадва, защото нощта вече не бе мъртвешки тиха и ужасяващо празна. Шумът на водата я накара да се почувства по-добре, тъй като усещаше още нещо в мрака, нещо познато. Бе глупаво да мисли, че извън светлината на лампата й не съществува нещо. Че стои на ръба на отвъдния свят. Твърде вероятно бе да греши и за останалото. Джулиан ще извърне очи по своя си начин, когато му каже, че се е уплашила, защото е помислила, че светът извън светлината е пуст.
Опита се да си подсвирне, както правеше Джулиан, за да се почувства по-добре, но устните й бяха напукани и пресъхнали. Толкова й се искаше да свирне, за да може Джулиан да я чуе, но не успя да издаде никакъв звук. Можеше просто да му подвикне, но и това се боеше да стори. Боеше се, че може да не получи отговор. По-добре просто да отиде при него и да го открие, и после да изслуша ругатните му, задето се е разревала глупашки за няма нищо.
Лекият ветрец плискаше водата на брега, така че тя го чу, преди да го види. Надяваше се да намери Джулиан седнал на любимия си пън, стиснал въдицата, в очакване да им улови шаран. Надяваше се да я усети и да я наругае, задето му плаши рибата.
Дънерът бе празен. Въдицата бе хвърлена на земята. С трепереща ръка Нора повдигна лампата, за да се огледа по-добре. Сълзите изпълниха очите й, така че се наложи да примигне, за да вижда по-добре. Подсмъркна, за да успее да си поеме дъх.
Вдигна лампата още по-високо и нагази във водата, докато тя стигна до ръба на ботушите й. Направи още една крачка, водата намокри нощницата й.
Когато водата стигна до коленете й, го видя. Бе с лице във водата, ръцете му отпуснати покрай тялото, краката му леко разделени. Малките вълнички, породени от вятъра, се плискаха в тила му и косата му се полюшваше като водорасло. Носеше се по повърхността като мъртва риба. Нора се страхуваше именно от това — че ще го намери тук, по този начин. Точно от това се ужасяваше и поради тази причина дори не се изненада, щом го откри. Остана така, нагазила до колене във водата, загледана в Джулиан, който се носеше на три-четири метра от нея по повърхността на водата като мъртъв шаран. Водата бе прекалено дълбока, за да може да отиде да го прибере. На мястото, където се намираше тялото му, сигурно бе над два метра.
Не знаеше какво да предприеме. Джулиан винаги вършеше работата, която тя не можеше. Как ще извади съпруга си на брега?
Как ще живее занапред? Как ще храни себе си и децата без него? Той винаги вършеше черната работа. Знаеше неща, непонятни за нея. Изхранваше семейството си.
Нора се почувства вцепенена, безчувствена, объркана — също както преди малко, когато се събуди. Просто не изглеждаше възможно.
Джулиан не може да е мъртъв. Той беше Джулиан. Не може да умре. Не и Джулиан.
Един звук я накара да се завърти. Някакъв тътен във въздуха. Вой като от вятър, разразил се в дъждовна нощ. Въздухът се изпълни с писък и стон.
Нора видя как от комина на къщата им на хълма излизат искри. Искри, които се завъртат в луд танц и се изгубват някъде високо горе в тъмното. Втрещена, не можеше да помръдне от ужас.
Един безумен писък разкъса тихата нощ. Ужасният звук се надигна, също като искрите, и се вряза в нощта с ужас, какъвто тя никога не бе изживявала. Писъкът бе толкова неистов, че чак й се стори нечовешки. Но знаеше, че е. Знаеше, че е писъкът на Брус. Тя изпищя, хвърли лампата във водата и се спусна към къщата. Крясъците й отвръщаха на неговите, подхранваха ги, разтърсваха тишината заедно с него. Малките й дечица бяха в къщата. Злото бе в къщата. А тя ги бе оставила сами с него. Изпищя в безумен ужас от стореното от самата нея — да остави децата си сами. Извика добрите духове да й помогнат. Молеше ги за децата си. Задавена от собствената си паника, се запрепъва в храсталаците в мрака.
Боровинките я закачаха и раздираха дрехите й. Клони я зашлевяваха през ръцете, докато тя търчеше, забравила всичко. Една дупка в земята я препъна и тя си изкълчи глезена, но се изправи и продължи към къщата, към децата си.
Пронизителният писък на Брус не спираше, от него косъмчетата по тила й настръхнаха. Не чуваше гласа на Бетани, само на Брус, мъничкият й Брус, който крещеше с цялата сила на дробовете си, сякаш в същия миг някой бодеше очите му.
Нора се спъна. Заби лице в земята. Изправи се клатешком. От носа й покапа кръв. Обзе я пронизваща болка. Продължи напред в кръвта и прахоляка, борейки се за глътка въздух, плачеше, крещеше, молеше се, задъхваше се, едва дишаше — всичко това едновременно. С отчаяно усилие се спусна към вратата, към виковете.