Блъсна я. Около нея се разхвърчаха кокошки, Брус стоеше с гръб, долепен до стената край вратата. Бе изпаднал в див ужас, обезумял, тресеше се толкова неудържимо, че сякаш самият Пазител го бе хванал за глезена.
Видя я и понечи да се хвърли на врата й, но в следващия миг забеляза кръвта на лицето й, струйките, капещи от брадичката й.
Тя го стисна за рамото.
— Аз съм, мама! Просто паднах, това е!
Той я прегърна, ръчичките му се впиха в бедрата й, пръстчетата му задърпаха дрехите й. Нора се огледа, но дори на ярката светлина не можеше да види дъщеря си.
— Брус! Къде е Бетани?
Той вдигна трепереща ръчичка. Нора се извърна в посоката, в която сочеше.
Изкрещя. Понечи да закрие лицето си с ръка, но не можа да помръдне, пръстите й се тресяха бясно пред устата й, крясъците на двамата се сляха в общ вой.
Бетани бе в средата на огнището, погълната от пламъци.
Огънят бумтеше навсякъде около нея, вихреше се и се извиваше, поглъщайки малкото й телце. Ръчичките й бяха вдигнати посред яростната бяла горещина, както човек протяга ръце към слънчевите лъчи в пролетна утрин след баня.
Отвратителната миризма на горяща плът изведнъж проникна в кървящия нос на Нора, задуши я, тя се закашля, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да откъсне очи от Бетани, от дъщеря си, изгорена жива. Струваше й се абсурдно. Не можеше да накара разума си да го приеме.
Пристъпи напред към пламъците, за да дръпне дъщеря си от огъня. Нещо дълбоко вътре в нея, последни искрици разум, й нашепнаха, че е твърде късно. Казваха й да вземе Брус и да изчезват от къщата, преди огънят да е погълнал и тях.
Връхчетата на пръстите на Бетани бяха напълно изгорели. Лицето й бе опърлено от жълтеникаво оранжеви ивици пламък. Огънят бушуваше с дива, неконтролируема, категорична ярост. Горещината изтръгна въздуха от дробовете на Нора.
От устата на Бетани изведнъж излезе пронизителен писък, сякаш огънят най-сетне бе достигнал до душата й. Болката прониза Нора до мозъка на костите.
Бетани се строполи. Пламъците затанцуваха лудешки около скупчената безжизнена фигура, блъскаха се в камъните, облизваха стената над огнището. От време на време към стаята изскачаха искри, които побягваха по пода. Няколко се стрелнаха към мокрия край на нощницата на Нора.
Тя сграбчи Брус, вкопчи се с всичка сила в пижамата му и избяга от къщата, докато злото поглъщаше, каквото бе останало от дъщеря й.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ФИЧ СКРЪСТИ КРАКА и седна на тревата. Хладната тухла му подейства добре срещу потния гръб. Пое си дълбоко дъх, вдиша уханната нощ, аромата на печащо се месо, която се носеше през отворените прозорци, и бистрата миризма на ябълкови цепеници. Тъй като щяха да работят до късно, за да оправят хаоса след празненството, им се полагаше малка почивка.
Морли му подаде бутилката. Още не можеха да се напият както им се искаше, но нищо не им пречеше да ударят по глътка. Фич надигна здраво бутилката. Изведнъж се закашля силно, отдели я от устата си и изплю по-голямата част от погълнатото. Морли се изсмя.
— Нали ти казах, че е силна.
Фич обърса с ръкав капещата си брадичка.
— Така си е. Откъде я взе? Добра е.
Фич никога не бе пил нещо толкова силно, което така издълбоко да прогаря гърлото. Доколкото бе чувал, щом едно питие прогаря гърлото ти, значи е добро. Бяха му казали още и че ще бъде глупак, ако не опита добро питие, удаде ли му се такава възможност. Отново се закашля. Някъде дълбоко в носа му, дълбоко в гърлото му пареше ужасно.
Морли се надвеси към него.
— Един важен човек наредил да се върне. Казал, че била помия. Нали се правят на големи клечки пред всеки.
Пит, виночерпецът, я върна и я остави на мястото й. Когато взе друга и излезе с нея, аз пък взех тази и я пъхнах под дрехите си, преди да ме е видял някой.
Фич бе свикнал да пият вино, което са си откраднали. Бе изпивал почти до дъно малки канчета и бутилки. Никога обаче не бе държал в ръцете си такъв рядък алкохол.
Морли бутна бутилката към устните на Фич. Той отпи внимателно, този път, без да изплюва. Коремът му бе като врящ казан. Морли кимна одобрително. Фич се усмихна с неясна гордост.
През далечните отворени прозорци се чуваха разговори и смехове в балната зала, хората бяха в очакване да започне празненството. Фич вече започваше да усеща ефекта от питието. По-късно, като свършеха с почистването, щяха да имат възможност да я довършат и да се нафиркат истински.
Фич разтърка настръхналите си ръце. Музиката, носеща се от прозорците, повдигна настроението му. Музиката винаги му въздействаше така, изпълваше го с желание да стане и да направи нещо. Нямаше представа какво, но нещо. Нещо голямо.