Фич гледаше красивото й лице, осветено от меката жълта светлина, идваща откъм прозорците. Далтон Камбел не спомена, че е толкова красива. Беше по-възрастна, разбира се, а следователно и не бе от жените, които обикновено смяташе за красиви. Изненада го, че може да мисли за толкова възрастна жена — изглеждаше почти на тридесет, — че е красива. Пое си бавно и безшумно дъх, опитвайки се да си вдъхне кураж. Но не можеше да отклони погледа си от онова, с което се бе облякла, и по-точно казано, от местата, където не носеше нищо.
Фич си припомни разговора между двете жени на площадката. Бяха споменали нещо за роклите като тази, която Клодин Уинтроп носеше сега. Фич никога не бе виждал толкова щедро показани женски гърди. Начинът, по който се повдигаха, когато тя чупеше ръце, караха очите му да се ококорват.
— Няма ли да излезете от сянката? — попита тя шепнешком към тъмнината, където се спотайваше Морли. — Моля ви? Страх ме е.
Фич изведнъж осъзна, че е време да свърши своята част от работата. Измъкна се иззад варелите, като гледаше да стъпва бавно и безшумно, за да не го чуе тя.
Усещаше стомаха си свит на топка. Наложи се да изтрие потта от очите си, за да може да вижда. Опита се да успокои дишането си, но сърцето му сякаш си имаше собствен разум. Трябваше да го направи. Но, добри духове, беше повече от уплашен.
— Директор Линскот? — прошепна тя към Морли.
Фич я сграбчи за лактите и изви ръцете й зад гърба. Тя ахна. Той се изненада от това с каква лекота успява да държи ръцете й зад гърба, докато тя се съпротивляваше с всички сили. Жената бе объркана и изплашена. Морли изскочи от тъмното веднага щом видя Фич да я хваща.
Преди да е успяла да извика истински, Морли я удари с юмрук в корема с всичка сила. Мощният удар едва не повали и нея, и Фич на земята.
Клодин Уинтроп се преви на две и повърна, опръсквайки цялата рампа. Фич пусна ръцете й. Тя се прихвана през корема и падна на колене, като дишаше тежко. Двамата с Морли отстъпиха назад, докато тя продължи да повръща по рампата и роклята си. Така или иначе не успяха да се отдалечат на повече от ръка разстояние от нея.
След като дългите гърчове отминаха, тя се поизправи, явно свършила, и се опита да стане, като все още дишаше тежко. Морли я вдигна и я завъртя. Със силната си ръка хвана китките й зад гърба.
Фич знаеше, че това е неговият шанс да се докаже. Неговият шанс да защити Министъра. Да накара Далтон Камбел да се гордее с него.
Удари я в корема, колкото можа да се осмели.
Никога досега не бе удрял някого освен другарите си, при това на шега. Никога като сега, нарочно, с цел да причини болка. Коремът й бе плосък и мек. Той виждаше каква болка й причинява юмрукът му.
Прилоша му. Помисли си, че също ще повърне. Точно по този начин са се държали жестоките му предци. Точно затова са били толкова ужасни. Затова той е толкова ужасен.
Очите й се уголемиха от ужас, докато все по-безнадеждно се мъчеше да си поеме дъх, явно напразно. Докато отчаяно се бореше за глътка въздух, очите й намериха очите на Фич. Сякаш добиче погледна своя заколител. Както нейните предци Андерианци са гледали неговите.
— Тук сме, за да ви предадем едно съобщение — каза Фич.
Бяха се споразумели Фич да говори. Морли не помнеше добре какво трябваше да кажат на Клодин Уинтроп. Фич винаги бе притежавал по-добра памет.
Най-сетне тя успя да си поеме дъх. Фич се наклони напред и я шамароса три пъти. Бързо. Силно. Ядосано.
— Чувате ли ме? — изръмжа той.
— Ах ти, малко Хакенско копеле.
Той освободи цялата си сила. От удара го заболя ръката. Дори Морли за малко да падне. Тя се задържа, подкрепяна от Морли, и отново заповръща, прекъсвана от сухи гърчове. Фич бе я ударил през лицето, през устата. Но Далтон Камбел му бе дал строги нареждания да удря само там, където няма да се вижда.
— На ваше място не бих го нарекъл отново с това обръщение — Морли стисна кичур от косата й и яростно я дръпна нагоре.
От рязкото движение гърдите й изхвръкнаха от деколтето. Фич се вцепени. Чудеше се дали да дръпне роклята й обратно нагоре. Докато я гледаше втренчено, устата му зяпна. Морли погледна през рамото й. Ухили се широко на Фич.
Тя също сведе поглед и видя плътта си разлята извън деколтето. След миг вдигна глава и затвори очи отчаяно.
— Моля ви — каза накрая едва, впила очи в тавана, — не ме наранявайте повече!
— Сега готова ли си да слушаш?
Тя кимна.
— Да, сър.
Това изненада Фич дори повече от вида на гърдите й. Никой през целия му живот не го бе наричал „сър“. Тези две кротки думи се разтопиха толкова странно в ушите му, че застана насреща й неподвижен. За миг си помисли, че тя му се подиграва. Но погледът, който откри в очите й, му подсказа, че не е така.