Щом Тереза я докосна по гърба, Клодин трепна. На лицето й се появи крива усмивка.
— Добър вечер, Тереза. — Тя леко се поклони на Далтон. — Господин Камбел.
Тереза се наклони към жената, на челото й бе изписана загриженост.
— Клодин, какво става? Не изглеждаш никак добре. И роклята ти, май не си спомням в началото на вечерта да беше облечена с това.
Клодин отметна кичур коса зад ухото си.
— Добре съм. Просто всичките тези гости малко ме изнервят. Понякога от прекалено много хора ме заболява стомахът. Излязох да се поразходя. В тъмното сигурно съм стъпила в дупка или нещо такова и паднах.
— О, добри духове. Не искаш ли да поседнеш? — попита Далтон, подхващайки я под лакът, като, че за да я за държи. — Ето, нека те придружа до някой стол.
Тя остана на мястото си.
— Не, добре съм. Но ви благодаря. Оцапах си роклята и трябваше да се преоблека, това е. Затова не е същата. Но иначе съм добре.
Далтон се отмести назад и тя видя меча му. Той забеляза, че тя огледа доста мечове от влизането си насам.
— Изглеждаш сякаш нещо…
— Не — настоя тя. — Ударих си главата, затова изглеждам малко замаяна. Добре съм. Наистина. Просто малко се пообърках.
— Разбирам — — съчувствено каза Далтон. — Случки като тази карат човек да се замисли колко е кратък всъщност животът. Човек осъзнава как — той щракна с пръсти — може да си отиде във всеки един момент.
Устната й потрепери. Преди да каже нещо, трябваше да преглътне.
— Да. Разбирам какво имате предвид. Но вече съм доста по-добре. Равновесието ми се възвърна.
— Нима? Не съм убеден.
Тереза го бутна.
— Далтон, не виждаш ли, че бедната жена е разстроена? — Тя го бутна още веднъж. — Върви си гледай служебните дела, а аз ще поостана с бедната Клодин.
Далтон се поклони и се оттегли, оставяйки Тереза насаме с Клодин, за да може да се опита да разбере нещо. Двете Хакенски момчета явно си бяха свършили добре работата. Тя изглеждаше така, сякаш в нея са вселили страх от самия Пазител. По колебливата й походка можеше да се съди, че са доставили съобщението точно по начина, по който им бе заръчал. Насилието винаги помагаше на хората да разберат по-добре инструкциите.
С доволство отбеляза, че правилно е преценил Фич. Позна го по начина, по който момчето гледаше меча му. В погледа на Клодин имаше страх, щом погледна натам. В очите на Фич имаше страст. В това момче бушуваше амбиция. Морли също бе полезен, но предимно с мускулите си. Главата му не струваше много повече. Фич по-добре схващаше инструкциите и какъвто бе всеотдаен, можеше да се окаже по-полезен. На тази възраст момчетата нямаха представа колко много не знаят.
Далтон се здрависа с някакъв мъж, който дойде да го поздрави за заемането на новия пост. Изгледа го учтиво, макар да не можеше да си спомни името му, нито пък чу възторжените хвалби. Вниманието му бе другаде.
Директор Линскот тъкмо привършваше разговора си с един висок мъж, с който обсъждаха налозите върху житото. Немаловажна тема, като се имат предвид огромните запаси от зърно на Андерия. Далтон се измъкна учтиво и дискретно от мъжа, чието име не помнеше, и се приближи към Линскот.
Щом Директорът се обърна, Далтон му се усмихна топло и стисна ръката му, преди онзи да има възможност да я дръпне. Имаше здрава хватка. Ръцете му бяха загрубели от работа.
— Толкова се радвам, че успяхте да намерите време да дойдете, Директор Линскот. Надявам се засега вечерта ви харесва. Имаме още доста неща, които Министърът иска да обсъдим.
Директор Линскот, висок, жилав мъж със сбръчкано загоряло лице, което изглеждаше като че ли постоянно го мъчи зъбобол, не отвърна на усмивката му. Четиримата най-възрастни Директори бяха старшите на гилдията. Единият бе от задругата на шивачите, вторият — от асоциираните майстори на хартия, третият — от оръжейния бизнес, четвъртият бе Линскот. Линскот бе масон. Повечето от останалите Директори бяха уважавани лихвари или търговци, имаше също и един адвокат и няколко юристи.
Сакото на Директор Линскот бе демодирано, но изрядно, топлото кафяво отиваше на цвета на тънката му сребриста коса. Мечът му също бе старичък, но кожената ножница с изящните медни орнаменти бе в блестящ вид. Сребърната емблема на масоните се открояваше ясно върху тъмната кожа. Острието на меча, без съмнение, сигурно също бе тъй добре поддържано, както всичко останало в този мъж.
Линскот не се стремеше съзнателно да плаши хората, просто явно му идваше отвътре, също както мечка стръвница с малки всява ужас във всеки, изскочил на пътя й. За Линскот народът на Андерия, хората, обработващи полята или работещи в търговията, бяха неговите малки.