— Да — отвърна той, — чувам слухове, че Министърът имал големи планове. До ушите ми достигна мълва, че възнамерявал да не зачете строгата препоръка на Майката Изповедник и да скъса със Средната земя.
Далтон раздери ръце.
— Убеден съм, че няма да кажа нищо невярно, ако споделя с вас убедеността си, че Министър Чанбоорн търси най-доброто за народа ни решение. Нито повече, нито по-малко.
Какво ще стане с вас например. Ако трябваше да капитулираме пред новия Господар Рал и да се присъединим към Д’Харанската империя? Този Господар Рал издаде декрет всички страни да капитулират пред него, като се откажат от суверенитета си. А не както едновремешното обединение на Средната земя. Това би означавало, предполагам, че той повече няма да се нуждае от Директори на Културното приятелство.
Лицето на Линскот пламна.
— Не става въпрос за мен, Камбел. А за свободата на хората в Средната земя. За бъдещето им. За това да не бъдат погълнати, а земята им разграбена и опорочена от Императорския орден, тръгнал на завоевателен поход из цялата Средна земя.
Андерианският посланик донесе, че по думите на Господаря Рал всички страни трябва да капитулират пред него и да бъдат подведени под общо управление и закони. Всяка страна щяла да може да запази културата си, стига да не пречи с нещо на общите закони. Той обещава, ако приемем условията му, докато поканата му е все още в сила, да можем да участваме в създаването на тези общи закони. Майката Изповедник го потвърди.
Далтон с уважение сведе глава пред мъжа.
— Вие, опасявам се, явно сте разбрали погрешно позицията на Министър Чанбоор. Той смята да предложи на Суверена да се вслушаме в съвета на Майката Изповедник, ако Суверенът наистина е на мнение, че това е най-доброто за страната ни. Та нали в крайна сметка е заложена нашата култура. Той няма намерение предварително да застава на нечия страна. Императорският орден може да предложи най-добри перспективи за мир. Министърът иска единствено мир.
Мрачната гримаса на Директора сякаш заледи въздуха наоколо.
— И робите живеят в мир.
Далтон успя да си докара невинен, безпомощен поглед.
— Аз не мога да се меря с вашия бърз и мъдър ум, Директоре.
— Вие май сте готов да продадете собствената си култура, Камбел, на празните обещания на една дива орда завоеватели, обладани от желание да грабят. Попитайте се защо иначе щяха да идват без покана? Как можете така спокойно да обявявате, че имате намерение да забиете нож в сърцето на Средната земя? Що за човек сте вие, Камбел, след всичко онова, което са сторили за вас, да обръщате гръб на съветите и повелите на Майката Изповедник?
— Директор Линскот, струва ми се, че вие…
Линскот размаха юмрук.
— Нашите деди, които са се борили с такава страст с Хакенските орди, без съмнение се обръщат във вечните си обиталища, когато ви слушат как спокойно кроите планове да продадете постигнатото с толкова жертви от тяхна страна наше наследство.
Далтон спря, оставяйки Линскот да чуе как собствените му думи запълват тишината и отекват в пространството между двамата. Именно за да пожъне това, Далтон бе посял семената на думите си.
— Знам, че сте искрен, Директоре, в безмерната си любов към народа си и в нестихващото си желание да го защитавате. Съжалявам, че намирате желанието ми за същото за неискрено. — Далтон се поклони учтиво. — Надявам се ще прекарате добре останалата част от вечерта.
Да приемеш една обида с такова изящество бе върхът на учтивостта. Но нещо повече, това разкриваше човек, готов да преглътне подобни думи в името на древните идеали на Андерианската чест.
Единствено Хакенците се считаха за толкова жестоко унижаващи Андерианците.
С крайно уважение към човека, нанесъл му обидата, Далтон се извърна, сякаш бе помолен да си тръгне, сякаш бе отпратен. Сякаш бе обиден от Хакенски благородник.
Директорът го повика по име. Далтон се спря и погледна през рамо.
Директор Линскот изкриви уста, сякаш опитвайки се да я настрои за рядко използвана от него любезност.
— Знаете ли, Далтон, помня ви от времето, когато работехте при магистрата във Феърфийлд. Винаги съм ви имал за морален човек. Сега мнението ми не е по-различно.
Далтон внимателно се извърна. Държеше се така, сякаш е готов да приеме поредната обида.
— Благодаря, Директор Линскот. В устата на толкова уважаван човек като вас това звучи ласкателно.
Линскот махна небрежно, сякаш продължаваше да се рови в тъмните ъгли на съзнанието си за учтиви думи.
— Така че не мога да разбера как е възможно един морален човек да позволи на жена си да се показва с рокля, която толкова нескрито демонстрира прелестите й.