Выбрать главу

Линскот се изправи, целият грейнал в усмивка.

— Директоре — с по-сериозен глас продължи Далтон, — нашата приятелка Клодин тази вечер претърпя ужасен инцидент. Докато се разхождала навън, пропаднала в някаква дупка и паднала.

— Добри духове! — Линскот веднага я хвана за ръката. — Лошо ли се ударихте, скъпа моя?

— Не, нищо ми няма — промърмори Клодин.

— Познавам Едуин от доста години. Сигурен съм, че съпругът ви няма да възрази, ако ви придружа до покоите ви. Ето, хванете ме под ръка и ще се погрижа да си легнете веднага.

Докато отпиваше от чашата си, Далтон внимателно наблюдаваше сцената над ръба й. Очите на Клодин бяха изпълнени с копнеж да приемат предложението. Направеше ли го, тя щеше да е на сигурно място. Той бе човек с положение и щеше да я приласкае под крилото си.

Изпитанието щеше да покаже на Далтон онова, което го интересуваше. Рискът всъщност не бе голям. Нали в крайна сметка се случваше хора да изчезват. Но въпреки това рискуваше. Далтон чакаше Клодин да избере пътя на по-нататъшните му действия. Накрая тя го стори.

— Благодаря ви за загрижеността, Директор Линскот, но наистина съм добре. Толкова отдавна очаквам това тържество, всичките гости. Никога няма да си простя, ако го пропусна. Ако не присъствам на речта на министър Чанбоор.

Линскот отпи от чашата си.

— Откакто избраха Едуин, вие двамата работихте здраво върху новите закони. Работили сте и с Министъра. Какво ви е мнението за него? — За да подсили думите си, той направи жест с чашата: — Но честно.

Клодин също отпи. Трябваше да си поеме дъх. Докато говореше, не гледаше никъде:

— Министър Чанбоор е честен човек. Политиката му е добра за Андерия. Той винаги се е отнасял с уважение към законите, предлагани от Едуин. — Тя отпи още веднъж. — Цяло щастие е да имаме за Министър на културата Бертранд Чанбоор. Трудно ми е да си представя друг човек, който ще върши толкова, колкото е направил Министърът.

Линскот повдигна вежда.

— Доста ласкателно мнение в устата на жена като вас. Всички ние знаем, Клодин, че вие имате роля за изработването на тези закони точно колкото и Едуин.

— Ласкаете ме — измърмори тя, забила поглед в чашата си. — Просто съм съпруга на важен човек. Ако тази вечер при падането си бях счупила врата, едва ли щях да липсвам някому и хората бързо щяха да ме забравят. Докато Едуин ще бъде запомнен с добро за дълго време.

Думите й явно озадачиха Линскот.

— Клодин има твърде ниско мнение за себе си — намеси се Далтон. Той мерна безупречно облечения в червен смокинг с разноцветен пояс сенешал да отваря двойната врата. Отвъд прага очакваха гостите.

Далтон се извърна към Директора:

— Предполагам знаете кой ще е почетният гост тази вечер?

Линскот смръщи чело.

— Почетен гост?

— Представител от Императорския орден. Високопоставен човек на име Стейн. Дошъл е да ни предаде думите на император Джаганг. — Далтон отпи още веднъж. — Суверенът също пристигна, за да чуе тези думи.

Линскот въздъхна, сякаш изведнъж осъзнал тежестта на тези новини. Сега вече разбра защо го бяха поканили наред с другите Директори на празненство, за което си мислеха, че е просто най-обикновено тържество в имението. Суверенът, от съображения за безопасност, рядко оповестяваше предварително програмата си. Бе пристигнал със специалната си лична охрана, придружаван от голям брой прислуга.

Лицето на Тереза сияеше. Тя се извърна с усмивка към Далтон, нетърпелива пред очакващите я вечерни събития. Клодин гледаше в земята.

— Дами и господа — обяви сенешалът, — вечерята е сервирана.

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

ТЯ РАЗПЕРИ РЪЦЕ и богатият й глас се извиси с мрачните трели на приказка, по-древна от мит.

Изникнаха виденията ледени на красотата от мрачната и тиха пазва на смъртта. Крадците на магията и вещината се впуснаха за плячка, нарамили дълга. Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта. Сияйни, мамещи, макар и рядко зрими, понесоха се с вятъра, обяздили искра. Едни обрекоха на мрака свойто име, а други за кралицата си диреха храна. Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта. Един погалиха, а друг пък призоваха във бурния си път из въздух и вода. Когото пръстите им мамещо допряха, не му остана избор друг освен пръстта. Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта. От ловна страст обзети, във вихъра на танца, с покварата си покосиха селото и града, заклеха, прокълнаха, обрекоха на транса, и на кралицата си кладите дариха със храна. Камбани трижди зазвъняха, пристигна и смъртта. Докато не разцепи водата, Докато телата им от камък не затрептяха, Докато вик не нададе, Докато не назова цената. Камбани трижди зазвъняха, Планината посрещна смъртта. Разтвориха пазви, дариха с прегръдки, с хвалби го засипаха — с коварни лица, но той, непреклонен, на Милостта ги обрече и дори във замяна поиска душа. Камбаните замълчаха и Планината ги посече. И Планината ги зазида в твърдата скала.