Докато опитваха ястията, повечето от гостите хвърляха по едно око на главната маса, където седяха Министърът, поканените лично от него двама високопоставени благородници и другият обект на засилен интерес — представителят на Императорския орден. Стейн бе пристигнал по-рано и всички посрещнаха с охкания и ахкания войнствената му осанка и наметалото му от човешки скалпове. Той бе сензация, мъж, който привличаше подканващите погледи на не една и две жени, направо разтреперващи се при мисълта, че могат да имат такъв мъж в леглото си.
В очевиден контраст с воина от Стария свят, Бертранд Чанбоор бе облечен в тесен виолетов жакет без ръкави, украсен отпред с изящна бродерия и поръбен със сребърен ширит. Под него носеше късо сако със семпъл ръкав. Двете дрехи придаваха на меката му, заоблена фигура по-мъжествен вид. Над ниската, повдигната яка на жакета се виждаше ивица бял набор, която се повтаряше и около китките и кръста му.
Върху жакета бе наметнал пищен фрак в по-тъмно виолетово, с кожен ширит, обточващ яката и слизащ надолу пред гърдите. Под подплънките в края на раменете буфан ръкавите бяха набраздени от ивици червена коприна. Между спираловидните бразди бяха пришити редички перли, разделяни от тънки ширити.
С напрегнатия поглед и вечната си усмивка — която, заедно с погледа, сякаш бе предназначена единствено и само за онзи, с когото Министърът имаше визуален контакт в момента — и облака гъста, просребряваща коса той имаше внушителен вид. Това, заедно с присъствието на Бертранд Чанбоор, или по-скоро присъствието на силата, която той символизираше като Министър на културата, оставяше мнозина от мъжете зяпнали от възхита, а повечето жени — застинали в неизразим копнеж.
Когато не гледаха към масата на Министъра, гостите хвърляха тайни погледи към съседната, където се бе разположил Суверенът, придружаван от жена си, тримата си големи синове и двете дъщери. Никой нямаше смелостта да погледне открито към Суверена. Та нали той в крайна сметка бе наместникът на Създателя на този свят — светият религиозен водач, както и първият човек в страната. Мнозина в Андерия, както Андерианци, така и Хакенци, издигаха Суверена в култ дотам, че при вида на каретата му моментално се хвърляха на земята и започваха през плач да изповядват сторените грехове.
Суверенът, нащрек за ставащото наоколо, въпреки разклатеното си здраве бе облечен в лъщяща златна одежда. Червена жилетка подчертаваше бухналите ръкави на дрехата. На раменете му бе метната дълга мантия в разкошни цветове, богато бродирана със сребърни нишки. Бе обут в сърцевидни бухнали подплатени къси панталони на разноцветни ивици и с жълти копринени чорапи. На всеки пръст имаше пръстен. Главата му стоеше хлътнала между заоблените рамене, сякаш златният медальон с диаманти с времето бе станал твърде тежък за врата му. Ръцете му бяха на петна, големи колкото накитите му.
Суверенът бе надживял четири съпруги. С любяща ръка последната му жена попиваше храната по брадичката му. Далтон си помисли, че едва ли има двадесет години.
За щастие, макар синовете и дъщерите му да бяха взели със себе си своите половинки, бяха оставили в къщи децата си. Внуците на Суверена бяха направо непоносими. Никой не се осмеляваше да направи нищо повече от това да се усмихне одобрително на малките слънчица, докато те вършееха необезпокоявани пакостите си. Някои от внуците бяха значително по-големи от настоящата си баба.
От другата страна на Министъра, симетрично на Далтон, седеше лейди Хилдемара Чанбоор, облечена в елегантна сребриста рокля, чието деколте съответстваше на модните тенденции. Тя направи знак с пръст и арфистката, седяща пред главната маса, но по-ниско, поде нежна мелодия, която прекъсна тишината. Жената на Министъра ръководеше празненството.
Всъщност нямаше нужда от нейните напътствия, но тя настояваше да бъде призната за царствената домакиня на пищното и изключително важно събитие, така че от време на време се включваше в потока на действията с леко повдигане на пръст, за да прекъсне арфистката и всеки да разбере и осъзнае незаменимото й и важно място до съпруга й. Хората останаха смаяни, убедени, че цялото празненство се задвижва от пръста на лейди Чанбоор.
Арфистката със сигурност знаеше кога да спре да свири, но въпреки това изчакваше и следеше за повдигането на благородния пръст, преди да се осмели сама да го направи. Жената напрегнато и с пот на челото следеше кога същият този пръст ще се повдигне наново, за да не би да го пропусне.
Макар на всеослушание да се говореше колко сияйна и красива е Хилдемара, тя бе по-скоро с плътни и набити черти и винаги напомняше на Далтон за скулптура на жена, изваяна от майстор, притежаващ повече плам, отколкото талант. Определено не бе произведение на изкуството, на което човек има желание да се любува дълго време.