Костенурковите пайове, като една от атракциите на празненството, имаха голям успех. Всички бяха доволни от представлението. Понякога отвътре се пръкваха костенурки, друг път птици, и двете специално отглеждани, за да изскочат в определения момент по време на празненство за радост и удивление на гостите.
В залата се появиха лакеи с дървени ведра, които започнаха да обикалят масите и да събират освободените костенурки. В това време лейди Чанбоор повика управителя на салона и му нареди да отложи поднасянето на следващото блюдо, за да направи тя изявление. Щом се изправи, залата притихна.
— Добри хора, моля за вашето внимание, ако обичате. — Хилдемара се огледа в двете посоки, за да се увери, че всички я гледат. Роклята й сякаш изпускаше студена сребриста светлина. — Велико признание и задължение е да се помага на изпадналите в беда наши сънародници. Тази вечер най-после се надяваме да направим нещо в помощ на децата на Андерия. Стъпката е смела, изисква кураж. За щастие имаме водач, на когото тези качества не са чужди.
За мен е висока чест да ви представя Най-великия човек, когото някога съм имала удоволствието да познавам, един достоен човек, който неуморно се труди в името на народа си, който не забравя нуждите на най-бедните и мизерстващите, на изпадналите в нужда. Човек, за когото нашето по-добро бъдеще стои над всичко останало — моя съпруг, Министъра на културата, Бертранд Чанбоор.
Хилдемара разгърна лицето си в усмивка и като ръкопляскаше, се обърна към мъжа си. Залата избухна в аплодисменти и въодушевени възгласи. Цял сияещ, Бертранд се изправи и плъзна ръка около кръста на жена си. Тя бе вдигнала обожателен поглед към очите му. Той я гледаше влюбено. Хората се въодушевиха още повече, щастливи, че начело на страната им стои такава хармонична двойка.
Далтон също стана и заръкопляска с ръце над главата, подканвайки всички да станат на крака. На лицето му грееше възможно най-широката усмивка, така че дори гостите в най-отдалечените краища на стаята да могат да я виждат. После, без да спира да ръкопляска, се обърна да погледне Министъра и жена му. Далтон бе работил за доста хора. На някои не можеше да има доверие дори ако трябваше да вдигнат тост. Други следваха точно начертаните от него планове, без да ги разбират напълно до момента, в който се разкрият изцяло пред очите им. Никой от предишните му работодатели не можеше да се сравнява с Бертранд Чанбоор.
Министърът моментално схващаше идеята и целта на определено действие още докато Далтон го нахвърляше в най-общи линии пред него. И на момента го приемаше като свое. Далтон не бе виждал по-схватлив човек от Бертранд Чанбоор.
Усмихнат, вдигнал ръка във въздуха, Бертранд поздрави ликуващата тълпа, докато най-накрая я укроти и в залата настана тишина.
— Добри ми хора от Андерия — започна той с плътен, изпълнен с искреност глас, който отекваше и до най-отдалечените кътчета на залата. — Тази вечер искам да ви помоля да се замислите за бъдещето. Дойде време да имаме куража да оставим миналото зад себе си. И да помислим за бъдещето си и за бъдещето на нашите деца и внуци.
Наложи се да спре и да започне да кима с глава усмихнат, докато тълпата се укроти отново от бурните аплодисменти. Когато продължи, всички отново бяха утихнали.
— Нашето бъдеще е обречено, ако се оставим нихилисти да управляват въображението ни, вместо да дадем възможност на духа на потенциала, даден ни от Създателя, да властва свободно.
Той отново изчака взрива от аплодисменти да стихне. Далтон се удивляваше на способността на Бертранд в момента да забърква соса, с който да залее парчето си месо.
— Ние, събралите се в тази зала, носим в себе си отговорността от вярата на целия народ на Андерия, не само на добруващата част от него. Време е нашата култура да обземе целия народ, не само добруващата част от него.
Време е законите ни да служат на целия народ, не само на избрани.
Далтон се изстреля прав, задъхан от нестихващи аплодисменти и възгласи. Моментално бе последван от всички присъстващи, които не спираха да ръкопляскат и да подвикват ликуващи. Хилдемара, все още озарена от усмивката на любяща и всеотдайна съпруга, също стана и заръкопляска към съпруга си.
— В младините си — продължи Бертранд, щом залата за пореден път утихна — познавах ноктите на глада. За Андерия това бяха тежки времена. Баща ми бе безработен. Бях свидетел на плача на сестра си, която се мъчеше да заспи въпреки ужасното жило на глада, впиващо се в съществото й.
Бях свидетел на немите стонове на баща си, който изпитваше срама от това, че няма работа, тъй като не притежава никакви специални умения. — Той замълча, за да се покашля. — Баща ми бе горд човек, но трудностите едва не пречупиха духа му.