— И така, приятелю, да вървим! — каза и Дяволът. — Седни ми на крилете!
— Не! — възпротиви се Ангелът. — Той е от съмнителните. Трябва да му се прегледа сметката. Той е толкова страдал! Може да излезе праведник!
— Да, аз много страдах — рече душата.
— Знам, че си страдал — възрази Дяволът. — Вие хората сте много глупави. Все със страданията си обичате да се хвалите. Похвали ми се с нещо друго, нещо, което си завоювал, което си прескочил, което си придобил с могъществото си, с — усилието на волята си! А вие? — Да, аз много страдах, аз много теглих! Пьк туй ангелите, все сметки, все сметки! Човек умира, за да се отърве от сметки, а те пак сметки.
— Поне тук да ни оставят на мира и да ни отърват от тая сметки — додаде душата, на която тъй много се харесаха думите на Дявола, когото тя гледаше вече с възхищение.
Ангелът отвори големия тефтер, в който дълго се взира, и заговори пискливо, като селска учителка:
— Ти, даскале, си праведен и аз ти заповядвам да дойдеш след мен в рая!
— Заповядваш ми, а? — рече иронично душата. — Това „заповядвам“ издава ясно стражарската ти душица… Такива душици аз много мразя!
— Ти си за рая, праведниче, и трябва да дойдеш!
— Какво ли има в тоя ваш рай, та лъжете хората — каза Дяволът.
— Всичко, каквото поискаш! Из реките мед и мляко тече, всякъде е ясно, светло, чисто. Всякой знае всичко, там няма нищо тайно за човешкия ум.
— Виж го, даскале, ти него с какво ще ми се похвалис мед и мляко! — засмя се Дяволът. — С тия работи, приятелю, може да се похвали всеки богат човек на земята. Мед и мляко! Че в това ли се заключава шастието на човека? Всичко било ясно, всичко светло, всичко явно! Човешката душа без тайното, без тъмното, без неузнаваемото не може да живее щастливо. Тя е повече горда, отколкото я знаят на небето. За нея е нужно тъмнина, защото тя иска да стане слънце. Човек се бори с една стена, направена от гатанки. И без тая борба той не може да живее, драги мой, ще загине, ще хване мухъл… Вие в рая сигурно не знаете що е мухъл. Помириши някой стар професор, ще узнаеш какво нещо е то.
Дяволът почна да си трие ръцете от студ, да подскача и да подсвирква с уста.
— Както се види, студено ви е? — попита го учителят и добави: — И мен ми е студено.
— Пък ангелчето даже се е изпотило — отговори Дяволът и се подсмя лукаво към Ангела.
— Пак ще се оплача от тебе на дяда Господа — рече ангелчето и се разплака от яд — Чакай да видиш! С тия философии ти разбърка ума на толкова си прости души.
— Ето ги — рече Дяволът, — робски душици! Само песнички пеят на своя господар, слугуват му и правят доноси. Нищо друго не знаят, па обидиш ли ги малко, разплакват се.
Дяволът пак почна да подсвирква и да се смее.
— Е, драги ми — потупа той по рамото плачущето ангелче, — аз никому не се оплаквам и никой не ми се оплаква! Ето ме на — сам господар, сам слуга! Свободен като вятър. Трам-тара-ра, рам, ра-рам! — запя той и се обърна към душата: — Учителю, хайде, върви с мен, остави това сантиментално ангелче!
— При вас наистина ли ще бъда свободен като вятър? — попита учителят.
— Разбира се! — отговори Дяволът. — Това е нашнят принцип — да направим всичките хора свободни! Благодарение на ангелите земята е натежала от нещастници и роби.
— Ще мога ли да говоря там каквото си искам? Такова … партии, вестници, политика? — попита въодушевено душата.
— И-и, пък ти! — запуши му Дяволът с ръка устата. — Хайде!
— Хайде — извика учителят.
— Стой, ти си праведник! Не ходи с него! — извика ангелчето.
— Махни се! — шибна го презрително душата и като скочи на демонските криле, полетя в пространството водно и весело като вятър.