— Това не обяснява защо си тук. — Той можеше да мине покрай нея и да продължи мрачното съществуване, което приемаше, че лежи извън вратата на колибата, но вече си бе тръгнал от нея веднъж и не бе достатъчно силен да го направи втори път.
Дори ядосана, уханието й се обвиваше около сетивата му и го правеше гладен за нея със сила, която все още продължаваше да го изумява.
— Татко искаше да се запознае с теб — най-сетне каза Аманда. — След празненството по случай приемането на Закона за породите, той искаше да ти благодари, задето си ме спасил. Беше разочарован.
Киова изсумтя при думите й.
— Значи той не знае истината.
— Не. Не цялата — потвърди тя, като въздъхна дълбоко. — Защо си тръгна по този начин? Без да се сбогуваш?
— Не бих бил в състояние да си тръгна, ако се бях сбогувал, Аманда — отвърна най-сетне Киова рязко. — Направих най-доброто, което можах. А ти не трябваше да ме последваш така. Беше достатъчно трудно да ти върна живота обратно. Трябваше да го вземеш и да побегнеш.
— Това ли направи ти? — Тя изви вежди подигравателно. — Върна ми обратно живота? Не знаех, че някой ми го е отнемал.
Той стисна зъби, долавяйки умишления сарказъм в думите й.
— Това не е животът, който ти искаш, Аманда — отсече той. — Ти искаше да се прибереш вкъщи, обратно към мечтите си.
— А ти не можеш да бъдеш част от тях, така ли? — О, да, тя беше ядосана. Уханието на гнева й изпълни въздуха като взрив от топлинна енергия. — Да притичваш от една адска дупка към друга е по-важно от това да отхвърлиш живота, който може да направи и двама ни щастливи?
Киова я погледна учудено, преди да поклати объркано глава.
— Ти си дъщерята на президента, Аманда. Мислиш ли, че твоят свят ще ме приеме толкова лесно? Една Койотска порода, без фамилно име, без образование? Колко време ще мине, преди да започнеш да виждаш това, което всички виждат, и да ме намразиш, заради живота, който започва да се превръща в капан за теб?
— О, бедният Киова! — Аманда изръмжа яростта си. — Толкова ли си изпълнен със саможертва? Или това, с което си изпълнен, са глупости?
Изненадата в него нарасна, както и зрънце забавление.
— Бил съм обвиняван и в двете. — Той сви рамене, сякаш не го интересуваше, въпреки надигащата се в него надежда.
— Мога да разбера защо. — Тя беше зачервена, очите й блестяха от гняв, а тялото й трепереше.
— Защо си тук, Аманда? — без заобикалки, нямаше смисъл да увърта повече. — Тръгнах си и ти дадох това, което искаше. След ада, който изтърпя, за да избягаш от мен, какво друго очакваше?
— Да избягам от теб? Мислиш, че преминах през тези кошмарни изпитания, за да мога да избягам от теб, Киова? — попита Аманда невярващо, като се изправи от рамката на вратата и го погледна с яростно изумление. — Направих това за нас. За всяко дете, което създадем. Смяташ ли, че искам нашите деца да преминат през онова, което ние трябваше да преживеем? Да бъдат захвърлени в блатото от емоции и нужди, които през половината от времето нямат смисъл, а през останалото са нищо повече от вбесяващи? Всичко, което направих, беше заради нас. Не за да избягам от теб.
Киова можеше само да се взира изумено в нея, докато отблъскваше надеждата, докато усмиряваше бликащите емоции, заплашващи да го погълнат.
— Ти искаше да се прибереш вкъщи — напомни й той.
— С теб — извика жената. — Исках ти също да видиш моя живот. Исках да почувстваш радостта от детски смях, да седя с теб вечер и просто да бъдем спокойни. Да ти покажа къщата ми, за която работих толкова усърдно и да ти приготвя вечеря от онези глупави готварски книги, които си купих. Исках да видиш и другата страна, преди да обмислим следващия си ход. Не съм те молила да ме напускаш.
— Значи предполагаш, че мога да чета мислите ти, а? — изръмжа Киова, чувствайки се безсилен. — По дяволите, Аманда, мога да разбера какво искаш ти, колкото мога да разбера и къде една птица ще се изходи следващия път.
Тя примигна на грубия му начин на изразяване.
— Това бе ненужно. — Очите й се присвиха предупредително. — Ти очакваш да чета мислите ти. Да знам всяка една минута какво означава празната маска, която слагаш на лицето си. Щом аз мога да се примиря с това, тогава и ти можеш да се научиш да четеш капризното ми съзнание. Не съм толкова трудна, да знаеш — подигра се тя с женско презрение.