Ребека остана неподвижна, взряна в пламъка на свещта, докато вратът й не се схвана. После се уви в покривката на леглото и се приближи до стола, в който беше седял баща й. Изпитото вино вече започваше да й действа и тя се чувстваше затоплена и някак по-силна. Отначало се зачуди дали пък не е сънувала, но после забеляза месинговото копче с изобразен отгоре му дракон, което беше останало на стола. Баща й беше поръчал тези копчета от един амбулантен търговец и ги беше пришил за кожения жакет, който никога не сваляше от гърба си.
Изведнъж Ребека се почувства завладяна от желание за действие. Тя се облече, пусна копчето в кесията си и крадешком слезе в кръчмата. Единствената светлина в салона идваше от малкия светилник, който Питър беше окачил над камината. Слугите бяха налягали под масите и спяха дълбоко. Една от камериерките пък явно забавляваше някой клиент в кухнята — оттам се дочуваше пъшкане, сподавени викове и някое и друго пошляпване. Ребека игнорира тези звуци и тихо се измъкна от „Сребърният дракон“.
Нощта беше тъмна и студена. Калдъръмът беше покрит със скреж, което го правеше доста хлъзгав, но пък небето беше ясно, а луната беше пълна и пътеката към църквата се виждаше чудесно. Девойката беше решена да отиде там и веднъж завинаги да разбере дали виденията й се дължат на умора, или пък злото действително се е настанило в Дънмоу.
Когато стигна до стената на гробището, тя видя, че в църквата и в къщата на пастора не свети. Наоколо цареше мъртвешка тишина, нарушавана единствено от крясъците на някакъв бухал и шумоленето из гъсталака покрай нея. Ребека докосна заешката си устна и си спомни думите на старицата Уайът, която й беше казала, че ако излезе по пълнолуние и се натрие с тлъстина от тялото на обесен… Девойката затвори очи. Всички тези глупости вече бяха минало. С Дънмоу и живота й тук беше свършено. Тя щеше да се махне от селото, но преди това щеше да потърси доказателство за злодеянията на Фрогмор и щеше да се изправи срещу него.
Ребека се покатери по стената на гробището, а после запълзя между изоставените кръстове и влажните надгробни могили. Над нея прелетя някаква нощна птица. Когато стигна до църквата, тя продължи да пълзи покрай малкия канал и тихо се промъкна до костницата. Щом стигна до вратата, девойката я отвори и влезе вътре. Спомни си факлата, която беше запалил Фрогмор, и реши да я използва. Ребека бръкна в кесията си и извади оттам огнивото и парчето свещ, които беше взела със себе си. Щом запали свещта, пред очите й се разкри ужасна гледка. Черепите и костите на мъртъвците проблясваха на мъждивата светлина. Гърлото й устата на девойката бяха пресъхнали, а ръцете й трепереха, но въпреки това тя се овладя, приближи свещта към факлата и когато катранът пламна, я свали от поставката й на стената и тръгна с нея между полиците. Костите под обувките й скърцаха и пукаха. Ребека затвори очи. Не биваше да мисли за костницата. Трябваше да си спомни за майка си и да си представи, че е слънчев ден и двете се намират на някоя полянка, пълна с цветя. Трябваше да открие доказателството.
Баща й беше споменал нещо за някаква яма в задната част на костницата. Полиците там свършваха на около три стъпки над земята. Ребека се наведе и видя, че в стената има пролука. Тя протегна ръка и бръкна вътре. Пръстите й напипаха студена плът. Девойката премести ръката си и усети някаква кожена дреха. После освети дупката с факлата си и едва потисна вика си — там лежеше трупът на баща й, чиито безжизнени очи се взираха невиждащо в нея. Сърцето на девойката запрепуска, а тялото й се обля в пот. Ребека остави факлата на пода и се втренчи ужасено в кошмарните рани по врата и гърдите на баща си.
— Дано Бог се смили над теб! — простена тя. — О, дано Бог се смили над всички ни!
Девойката отстъпи назад. Вече нямаше от какво да се бои — едва ли в костницата можеше да има нещо по-страшно от това, което беше видяла току-що. Тя взе факлата и се просна на пода до тялото на баща си. За съжаление, силите не й стигаха, за да го измъкне от дупката. Ребека го погали нежно по лицето, а после, събирайки целия си кураж, се пресегна към жакета му и бавно започна да брои копчетата. Бяха само шест. А трябваше да са седем. Девойката се отдръпна от пролуката в стената.
Изведнъж навън се изви вятър и вратата на костницата се отвори с трясък, а после отново се затвори. Ребека се стресна, при което факлата падна от ръцете й и пламъкът угасна. Тя с мъка се изправи на крака, размахвайки ръце, за да запази равновесие, след което се опита да си спомни къде е изходът, но мракът наоколо беше непрогледен. В гърлото й се надигна писък. Девойката се запрепъва в тъмното, а костите под краката й запукаха оглушително. От време на време тя се блъскаше в полиците или пък падаше и напипваше някоя и друга заострена кост или пък череп.