Магьосникът остави дисагите си на земята, облегна глава на стената и се взря в мрака. Този път наистина го беше закъсал. Сен Клер и Купър не бяха като останалите му преследвачи. И онази кръчмарска слугиня, Ребека Ленъкс — тя също беше опасна.
Не биваше да попада в капана им. Извън това всичко изглеждаше напълно осъществимо. Просто трябваше да посети доктор Херметикус, а после да отиде на пристанището и да се уговори с някой капитан да го откара до Русия. Щом веднъж се озовеше там, щеше да прекоси дълбоките снегове до Москва и да се промъкне до къщата си край Кремъл. Там беше скрил нещо, което трябваше да си прибере на всяка цена. Безжалостният убиец Фрогмор сведе глава и отпусна рамене. Въпреки че оттогава беше минало ужасно много време, той имаше чувството, че е напуснал дома си в Съмърсет едва вчера. Спомняше си съвсем ясно голямата къща сред зелените поля, гласовете на жена си и детето си, които долитаха откъм стълбите, и прекрасната гледка от окъпаната в слънце спалня.
Някакъв плъх притича през ръката му, но Фрогмор не трепна. Ах, как му се искаше да се върне в онези щастливи времена и отново да бъде заедно със семейството си! В следващия момент някакъв глас прошепна нещо в мрака. Магьосникът беше сигурен, че е чул думата: „Помни!“ Така и трябваше да стори. Не биваше да съжалява за нищо. Душата му отдавна беше спазарена и продадена, така че беше напълно излишно да се поддава на чувствата си. Никакви съжаления! Но откъде тогава се беше взел този страх? В Дънмоу той беше командвал парада. Сен Клер не беше нищо повече от досадна пречка, но въпреки това все успяваше да се измъкне. Беше се спасил дори от убийците в Колчестър. Фрогмор се почеса по бузата.
— Преследва ли ме някой? — извика той. — Има ли от какво да се страхувам?
Преди години, когато беше посетил Кьолн, Фрогмор се беше срещнал с един велик магьосник, който го беше предупредил: „Сдобили сте се с невероятна мощ, мастър Фрогмор, но помнете — с течение на годините това ще ви спечели множество противници. Пазете се от Божия вестител и от девицата!“
Тогава Фрогмор се беше присмял на магьосника, а по-късно дори го беше убил, но сега вече започваше да се съмнява. Може би Сен Клер не беше отишъл в Дънмоу случайно? Може би беше търсил онази девица със заешката устна и ясновидската дарба? Магьосникът разкопча дисагите си, извади оттам един малък мях, отпуши го и наля малко вино между устните си. После се пресегна и нагласи факлата, която беше оставил в някаква ниша в стената.
— Ако всичко мине по план — промърмори той, — тази малка повлекана скоро ще се прости с девствеността си!
Фрогмор разсеяно запуши меха и се загледа в покрития със слуз плъх, който тъкмо изпълзяваше от канала.
— Скитам се по земята като Каин — обърна се към него магьосникът.
На това също трябваше да се сложи край. Фрогмор трябваше да си намери някой могъщ покровител. Някой като Иван Василиевич, владетеля на Москва…
— Не, не — прошепна той, припомняйки си турските шпиони, които го бяха преследвали.
Ето къде можеше да се скрие — в двора на султана на Отоманската империя; далеч от очите на западните владетели. Когато му омръзнеше пък, винаги можеше да поеме по Пътя на коприната и да посети отново разкошните източни градове.
Магьосникът прибра винения мях, нарами дисагите си и продължи по пътя си. Когато стигна до края на тунела, той потърси тясната пролука в стената и се промъкна през нея. Озова се в някаква потънала в плесен стаичка, в която все още се забелязваха следите от предишното му посещение — по пода се търкаляха счупени съдове и парчета кожа. Фрогмор се изкачи по изронените стъпала, а после се опита да отмести плочата, която закриваше изхода към стария парцел за прокажени в гробището на катедралата „Сейнт Пол“. Камъкът обаче не помръдна. Той вложи цялата си сила и натисна още няколко пъти, но все напразно. Накрая седна на стълбите изтощен, затвори очи и поде страховита молитва. След това измъкна камата си, прокара я по четирите страни на плочата и я подпря с рамо. Най-после камъкът поддаде. Студеният нощен въздух тутакси нахлу в помещението и угаси факлата. Фрогмор измъкна главата си навън. Небето беше цялото покрито с облаци. Мястото, както обикновено, беше пусто, но по-нататък се забелязваха огньовете на разните престъпници и бездомници, които се криеха в църковното гробище.