Ребека примигна и извърна поглед. Тя много добре си спомняше сластните погледи на мъжете от „Сребърният дракон“ и опитите им да й бръкнат в деколтето или под полата, когато баща й не беше наоколо.
— Винаги съм си мислела, че може би някой ден… — тя докосна заешката си устна. — Но за мъжете в Дънмоу, аз бях просто изрод — очите на девойката се напълниха със сълзи. — Предполагам, че накрая някой дребен земевладелец щеше да ме поиска за жена, въобразявайки си, че ми прави огромна услуга и надявайки се на богата зестра…
— Връзката ви сигурно нямаше да е много страстна…
— Сигурно — отвърна разсеяно Ребека, опитвайки се да запази равновесие, докато каруцата минаваше през някаква дупка на пътя.
После девойката дръпна покривалото и погледна навън. Беше късен следобед. Няколко цигански деца подскачаха покрай каруцата.
— Какво ли ще стане сега с кръчмата на баща ти? — попита Сен Клер, нетърпелив да смени темата на разговора.
— Не знам — отвърна девойката. — След смъртта му трябваше да я наследя аз, но разбира се, това няма как да стане сега, след като съм обвинена в държавна измяна. Предполагам, че Короната ще си я присвои и ще я продаде на най-платежоспособния купувач — тя спусна покривалото. — Но какво значение има всичко това?
Сен Клер се примъкна по-близо до девойката и я хвана за ръката.
— Не е нужно да продължаваш да ме следваш, Ребека — каза йезуитът. — Ти вече направи достатъчно. Мога да те изпратя обратно в имението на лейди Пелам или пък някъде другаде, където ще си в безопасност.
Девойката се вгледа в бръчиците около очите на любимия си, в рошавата му коса, в наболата по брадичката му четина и в съвършено гладките му страни. После размърда ръката си в неговата, наслаждавайки се на топлината му.
— Не ме отпращай — прошепна тя.
— Не съм казал, че ще го сторя. Просто те предупреждавам, че си тръгнала по опасен път.
— Готова съм да те последвам навсякъде — отвърна Ребека. — Ще спя където спиш и ти, ще ям каквото ядеш и ти и ще посрещам всички опасности с теб — тя стисна пръстите му. — Не ме интересува какво ще става, стига да сме заедно.
Сен Клер вдигна ръката й към устните си и нежно целуна връхчетата на пръстите й.
— Сигурна ли си, Ребека Ленъкс? Защото не е далеч моментът, в който вече няма да има връщане назад, а тогава двамата ще трябва да се изправим пред невъобразими опасности.
— Сигурна съм — отвърна девойката. — Ще бъда с теб както в живота, така и в смъртта.
— Всъщност животът и смъртта са едно и също нещо — усмихна се йезуитът. — В езика на циганите дори няма отделни думи за означаване на двете понятия — само една. Това е така, защото те разбират, че животът не свършва, ами само се променя — той стисна ръката й. — Знаеш ли какво означава кръвна клетва, Ребека Ленъкс?
Тя поклати глава.
— Всъщност вече знаеш, защото току-що положи такава — Сен Клер взе лицето на девойката в ръце и нежно я придърпа към себе си. — Двамата с теб вече не сме отделни личности, Ребека — каза той пламенно. — Оттук насетне сме едно цяло.
След тези думи Сен Клер я целуна в устата. Девойката не се отдръпна — напротив, надяваше се, че йезуитът ще плъзне ръцете си по тялото й и ще я притисне до себе си, но не след дълго той откъсна устните си от нейните и ги залепи за челото й. После я пусна.
— Скоро ще стигнем до руините на църквата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“ — каза йезуитът, — а оттам до града остава съвсем малко — той взе плаща си и багажа им. — Дойде време да се разделим със спътниците си.
— Без да се сбогуваме?
Сен Клер вдигна някакъв парцал от пода на каруцата, пъхна вътре две сребърни монети и завърза краищата.
— Циганите не държат на тези неща. Освен това ако хората на Купър обикалят наоколо, присъствието ни само ще навреди на приятелите ни. Хайде!
И така, йезуитът помогна на Ребека да скочи от каруцата и за известно време двамата продължиха да вървят с катуна. Когато стигнаха до някакъв завой обаче, Сен Клер стисна ръката на девойката и я поведе встрани от пътя. После двамата прекосиха една малка горичка и се упътиха към някаква самотна къща в подножието на близкия хълм.
Уолсингам седеше пред камината в жилището си в Тауър с чаша греяно вино в ръка и се взираше в протежето си, мастър Уилям Купър. Въпреки огъня, множеството запалени мангали, затворените капаци на прозорците, дебелите вълнени килими по стените и наметнатия около раменете му плащ министърът зъзнеше от студ. Освен това беше любопитен и ядосан.