— Не разбирам, Уилям — каза той, след което проследи с поглед как албиносът хвърля наметалото и широкополата си шапка на масата. — Искаш ли чаша вино?
Купър поклати глава и се взря напрегнато в господаря си. Щом Уолсингам го беше повикал тук, на единственото място, където нямаше как да ги подслушат, и се беше решил да пропътува целия път нагоре по реката в това мразовито време, при положение че Елизабет беше в Елтам, а членовете на Камарата на общините — в Уестминстър, значи работата беше сериозна.
— Не разбирам — повтори Уолсингам ядно, раздразнен, че албиносът дори не си е направил труда да отговори. После вдигна чашата си и се взря през нея в бумтящия в камината огън. — Ти си най-добрият ми агент, Купър! Просто не мога да повярвам, че успя да изпуснеш онези двама затворници!
— Не съм ги изпуснал. Всъщност им позволих да ми се изплъзнат.
— Продължавай!
— Какво мислите, че щеше да стане, ако ги бях докарал в Лондон? — албиносът се плесна с ръкавиците си по бедрото. — Да не би да смятате, че щяхме да успеем да пречупим мъж като Сен Клер? Не, задържането на затворниците нямаше да доведе до нищо смислено, а още по-малко до залавянето на Фрогмор! Единственото, с което щяхме да разполагаме, щеше да бъде един мъртъв йезуит и някаква си тресяща се от страх повлекана. Магьосникът от своя страна щеше да се добере до най-близкото пристанище и да отплава закъдето си поиска. После щяха да ни трябват години, за да му хванем отново дирята.
— Това все още не е изключено.
— Съмнявам се. Да, вярно, че Фрогмор притежава свръхестествени сили, богат е и владее изкуството на превъплъщението, но тъкмо затова ние няма да търсим него. Ще търсим йезуита и кръчмарската слугиня със заешката устна. Тях всеки би ги забелязал. Сен Клер е ценен — продължи Купър, хвърляйки ръкавиците си върху масата — само докато преследва магьосника. Той е нашата примамка.
Уолсингам кимна, а после се обърна към малката масичка отстрани и се зарови в документите, скупчени върху нея.
— Защо този случай е толкова важен за теб, Уилям?
Въпросът дойде така неочаквано, че албиносът сведе очи.
— Както казахте, сър, аз съм най-добрият ви агент.
— Хайде, хайде — не си играй с мен — вдигна поглед Уолсингам. — Кажи ми — какво стана с добрия кожар Ралф Купър, който те отгледа? Успяха ли да го намерят?
Албиносът се взря немигащо в господаря си.
— На колко си години, Уилям?
— На трийсет и четири.
— Значи помниш какво стана в Глостър през 1547 година, когато течаха последните месеци от управлението на благородния ни крал Хенри VIII, бащата на нашата кралица… Е, ще ми разкажеш ли?
— Това едва ли ще бъде новост за вас, сър.
Уолсингам се озъби, наподобявайки нещо като усмивка.
— Няма значение, Уилям. Просто искам да го чуя от теб…
— Е, добре. По онова време бях на шестнайсет години и тъкмо се канех да отпътувам за Кеймбриджкия университет. Истинското ми семейство не искаше да има нищо общо с мен, така че Ралф ми беше майка и баща, брат и сестра. Понякога този факт ме натъжава, но друг път се чувствам истински късметлия, че съм бил обичан по този начин. Както и да е, онова лято беше доста горещо и аз нямах търпение да замина за Кеймбридж. Разбира се, Глостър много щеше да ми липсва — това беше моят дом. Обичах катедралата му, абатството… Понякога с Ралф ходехме до замъка Бъркли, а друг път прекосявахме река Севърн и навлизахме в мрачната и тайнствена гора Дийн…
— Един ден, някъде в края на юли, Ралф ме прати при едни свои приятели в Страуд. Отсъствах само два-три дни, но когато се върнах, не заварих втория си баща вкъщи. Разпитах чираците и калфите му, но те също не знаеха къде е. Единственото, което успяха да ми кажат, беше, че е тръгнал към града. И така, аз го последвах. Ралф се беше отбил в някаква кръчма, където казал на съдържателя, че отива да се наслади на кратка езда из околността. Това беше последният човек, който го беше виждал. Разбира се, аз не оставих нещата така и веднага съобщих на властите какво се е случило. Кметът организира щателно претърсване на района, но въпреки това вторият ми баща не се намери. Сякаш беше потънал вдън земя. Аз заминах за Кеймбридж, но останах безутешен. Впоследствие разбрах, че Ралф е оставил цялото си богатство на мен, и похарчих голяма част от него, за да го търся, но напразно.