Джек Лондон
Два голи юмрука
На яхтата „Самосет“ бяха направени големи приготовления за отпразнуването на Коледа. След като с месеци не се беше отбивала в никое цивилизовано пристанище, тя можеше да се похвали с твърде малко деликатеси в хранителните си припаси; въпреки това Мини Дънкан бе успяла да подготви истински пиршества както за каюткомпанията, така и за простите моряци.
— Слушай, Бойд — каза тя на мъжа си. — Ето това са двете менюта. За каюткомпанията: суров паламуд по туземски, супа от костенурка, омлет ала „Самосет“. . .
— Това пък какво ще е? — прекъсна я Бойд Дънкан.
— Е, щом държиш да знаеш, намерих една кутия консервирани гъби и пакет яйца на прах, които бяха паднали зад шкафа, а има и други неща, дето ще влязат в този омлет. Но не ме прекъсвай. Варени ямс, пържено таро, салата от авокади… ето на, видя ли как ме обърка! Освен това намерих последния фунт възхитителна сушена сепия. Ще има боб, печен по мексикански, ако успея да го набия в главата на Тойама, печена папайа с мед от Маркизките острови и накрая чудесна торта, тайната на която Тойама отказва да разкрие.
— Чудя се дали може да се забърка коктейл с тоя ром, дето го носим за разменна търговия? — мрачно промърмори Дънкан.
— А! Забравих! Ела с мен.
Жена му го хвана за ръка и го поведе през междинната вратичка към миниатюрната си кабина. Все тъй, без да го пусне, тя бръкна в отделението за шапки в шкафа и измъкна малка бутилка шампанско.
— Това завършва менюто! — възкликна той.
— Чакай!
Тя бръкна пак и тържествено извади обковано със сребро плоско шише за уиски, вдигна го срещу светлината от илюминатора и те видяха, че в шишето
беше останала една четвърт от съдържанието му.
— От колко седмици вече го пазя — обясни Мини. — Има колкото за тебе и за капитан Детмар.
— Кажи-речи нищо за двама души — рече недоволно Дънкан.
— Щеше да има повече, но дадох една чаша на Лоренцо, когато беше болен.
— Можеше да му дадеш ром — шеговито изръмжа Дънкан.
— Такова гадно нещо! На един болен! Не ставай толкова ненаситен, Бойд. Дори се радвам, че няма повече, заради капитан Детмар. Като пие, винаги става раздразнителен. А сега чуй за вечерята на моряците. Содени курабии, сладкиши, бонбони…
— Доста питателно, няма що!
— Хайде млъкни! Ориз с къри, ямс, таро, паламуд, разбира се, голяма торта, дето я прави Тойама, прасенце…
— Е, и таз хубава! — възрази той.
— Няма значение, Бойд. След три дена ще бъдем в Ату-Ату. Освен това прасенцето е мое. Тоя стария главатар, как му беше името, го подари на мен. Ти,сам го видя. И още две консерви говеждо месо. Това е тяхната вечеря. Сега за подаръците. Ще чакаме ли до утре, или ще им ги дадем тая вечер?
— На Бъдни вечер, на всяка цена — отсъди мъжът. — Ще повикаме всички на палубата в осем часа; аз ще ги почерпя по чашка ром, а след това ти ще раздадеш подаръците. Хайде да се качим на палубата. Тук долу е задушно. Надявам се на Лоренцо да му е тръгнало по-добре с динамото; без вентилаторите няма да можем кой знае колко да спим тая нощ, ако трябва да останем долу.
Те минаха през малката каюткомпания, качиха се по стръмния трап и излязоха на палубата. Слънцето залязваше и времето обещаваше ясна тропическа нощ. „Самосет“, издул фок и грот от двете страни, се плъзгаше мързеливо с четири възла по спокойното море. От люка на машинното отделение долитаха удари на чук. Двамата се запътиха към кърмата, където капитан Детмар, сложил единия си крак на релинга, смазваше механичния лаг. На щурвала стоеше висок туземец от Южните морета по бяла долна риза и червена набедрена кърпа.
Бойд Дънкан беше чудак. Поне за такъв го смятаха приятелите му. Достатъчно състоятелен, за да няма нужда да прави нищо, освен това, което му доставя удоволствие, той беше решил да обикаля света по необичаен и най-неудобен начин. Между другото имаше свои схващания за кораловите рифове, беше абсолютно несъгласен по този въпрос с Дарвин, беше изразил мнението си в няколко монографии и една книга, а сега се беше върнал към любимото си занятие да кръстосва Южните морета с мъничка тридесеттонна яхта и да проучва образуването на рифовете.
Жена му Мини Дънкан също бе провъзгласена
за чудачка, понеже с удоволствие споделяше безцелното му скитане. Между всичко друго, през шестте увлекателни години на техния брак тя се беше изкачила с него на Чимборасо1, бе пропътувала през зимата три хиляди мили с шейни и кучета в Аляска, бе яздила на кон от Канада до Мексико, бе кръстосала Средиземно море с десеттонен йол и бе гребала в кану от Германия до Черно море през сърцето на Европа. Те бяха двойка царствени скиталци, той — едър и широкоплещест, тя — дребна брюнетка, чиито сто и петнадесет фунта бяха изтъкани от воля и издръжливост, а освен това бяха приятни за окото.