Но той не можа да завърши изречението си, защото в този миг прекрасният му работодател излезе насреща му, като остави Мини на вратата. Бледото лице на капитан Детмар пребледня още повече.
— Аз направих всичко възможно да ви спася, господине… — започна той.
Отговор му дадоха стиснатите юмруци на Бойд, два юмрука, които се стовариха отдясно и отляво върху лицето на капитан Детмар. Капитан Детмар залитна назад, задържа се на крака и се нахвърли с вдигнати ръце върху своя работодател само за да бъде посрещнат с удар право между очите. Този път капитанът рухна, като смачка под себе си и пишещата машина, когато се просна на пода.
— Това не е позволено — запелтечи Лингфорд. — Моля ви, моля ви да се въздържате.
— Ще платя щетите в кабинета — отговори Дънкан н в същото време стовари още няколко стиснати юмрука върху очите и носа на Детмар.
Консулът Лингфорд подскачаше насам-натам в разтурията като мокра кокошка, докато мебелите в кабинета му ставаха на трески. Веднъж хвана Дънкан за ръката, но бе отхвърлен без дъх до средата на стаята. След това се замоли на Мини:
— Госпожо Дънкан, моля ви се, моля ви се, обуздайте съпруга си!
— Но тя, пребледняла и разтреперана, решително поклати глава и без да откъсва очи, продължи да наблюдава побоя.
— Това е нечувано! — провикна се консулът Линг форд, като се мъчеше да се отдръпне от премятащите се тела на двамата мъже. — Това е оскърбление за правителството на Съединените щати! И то ще бъде взето под внимание, предупреждавам ви! О, умолявам ви да престанете, господин Дънкан! Вие ще го убиете. Моля ви се, моля ви! Моля ви се… Но трясъкът на разбиваща се висока ваза с пурпурни хибискуси го лиши от способността да говори, Настъпи момент, когато капитан Детмар не можеше вече да се изправи. Той застана на ръце и колена, помъчи се безуспешно да се вдигне, но се захлупи на пода. Дънкан побутна с крак стенещите останки.
— Нищо му няма — заяви той. — Това, което получи от мен, е същото, а дори и по-малко от онова, което е правил с много моряци. !
— Боже мой, драги господине! — избухна консулът Лингфорд, с ужас вперил очи в човека, когото беше поканил на обед.
Дънкан неволно се закикоти, но се овладя.
— Моля да ме извините, господин Лингфорд. Боя:
се, че малко се поддадох на чувствата си.
Консулът Лингфорд преглътна и без да може да проговори, разсече въздуха с ръце.;
— Малко ли, драги мой? Малко? — най-после успя да изрече той.
— Бойд — тихо се обади Мини от вратата.
Той се обърна и я погледна.
— Ти си цяло чудо! — промълви тя.
— А сега, господин Лингфорд, аз свърших с него — каза Дънкан. — Предавам това, което е останало, на вас и правосъдието, й
— Това ли? — запита консулът с глас, в който; звучеше ужас.
— Това — потвърди Бойд Дънкан и мрачно погледна разбитите си юмруци.