– Не знам – отговори Бош. – Но дъщеря ми прочела в неделя тази дивотия и цели четири дни се питала дали баща ѝ не е наистина един от онези типове, готови да подхвърлят улика и да пратят невинен в затвора, при това със смъртна присъда. На всичко отгоре твоята история едва не ме уби. Ако това се бе случило, аз щях да съм мъртъв, а Бордърс щеше да е свободен и в състояние да убива пак.
– Виж, за това съжалявам, наистина. Повярвай ми. Не съм искал да се случи и дори не знаех, че работиш под прикритие, защото, дявол да го вземе, ти реши да не ми кажеш! Но това е един от редките случаи, когато целта оправдава средствата. Нали? Получихме желания резултат, репутацията ти остана ненакърнена, а дъщеря ти взе влака, убедена, че баща ѝ е герой, а не престъпник.
Бош кимна в знак на съгласие. Но не беше съвсем съгласен.
– И все пак трябваше да ми кажеш. Аз съм клиентът. Трябваше да съм информиран и да мога да избирам.
– И какъв щеше да е изборът ти? – попита Холър.
– Никога няма да разберем, защото ти ме лиши от възможността да избирам.
– Но аз знам какъв щеше да е и точно това е причината да не ти кажа. Край на шибаната история!
Двамата се гледаха в продължение на дълъг, изпълнен с напрежение момент. Сиско се поколеба, после неуверено вдигна чашата си и каза:
– Я стига толкова, това вече е минало свършено, момчета. Спечелихме. Да се чукнем. Честно казано, нямам търпение утре да прочета какво ще пише във вестника.
В очакване някой да направи първи ход Холър и Бош продължиха да се гледат.
Холър отмести поглед първи. Взе чашата си и я вдигна рязко, като разплиска част от съдържанието ѝ по пръстите си. Бош изчака момент, колебаейки се, после направи същото.
Тримата мускетари допряха чашите си като саби, но мускетарският дух се бе изпарил.
41.
Когато взе последния завой на „Удроу Уилсън Драйв“, Бош видя пред дома си паркирана кола. Някой го чакаше. Той изключи звука на „Смяна на караула“ в изпълнение на Камаси Уошингтън. Наближаваше шест и намеренията му бяха да се отърве от костюма, да вземе душ и да се преоблече в обичайните си дрехи, преди да се отправи към Долината и да посети Елизабет Клейтън в тъмницата, където я лекуваха.
Когато влезе под навеса на страничния паркинг, видя кой е – Лусия Сото седеше на предното стълбище. Бош паркира и заобиколи отпред, вместо да се опита да я избегне, като влезе през страничната врата. Тя стана и изтупа праха от дънките си.
– Отдавна ли ме чакаш? – попита Бош вместо поздрав.
– Не – отговори тя. – Трябваше да реагирам на няколко имейла. Няма да е зле от време на време да метеш това стълбище, Хари. Адски е прашно.
– Все забравям. Как приеха развоя в отдела?
– О, нали сещаш... все едно не се е случило нищо особено. Те винаги приемат така нещата – все едно какви са.
– А какви са в случая?
– Според мен добри. Винаги когато бивш детектив бива оправдан по обвинение в неправомерни действия, това е добро. Дори да става дума за Хари Бош.
И се усмихна. Той обаче се намръщи, отключи вратата и я покани да влезе.
– Заповядай. Бирата свърши, но имам малко много добър бърбън, който можем да споделим.
– Звучи обещаващо.
Бош мина пред нея и влезе в дневната, за да я направи малко по-подходяща за гостенка. Последните две нощи бе заспивал на дивана, докато уж бе гледал телевизия и се бе опитвал да разчисти мислите си от всичко свързано с текущите му задачи.
Оправи възглавниците и взе ризата си, преметната през страничната облегалка. Тръгна към кухнята с нея.
– Седни. Сега ще донеса чаши.
– Защо не излезем на терасата? Там ми харесва, а отдавна не съм идвала.
– Добре, идвам. В релсата на вратата има дръжка за метла, махни я.
– Това е нещо ново.
Той хвърли ризата в пералнята до вратата на кухнята, извади бутилката от хладилника, взе две чаши от рафта и тръгна към терасата.
– Ами... имаше два взлома в квартала напоследък – опита се да обясни. – И в двата случая крадецът се изкатерил на дърво, за да стигне до покрива и оттам да се спусне на задната тераса, където хората обикновено не заключват вратите си.
Посочи с бутилката съседната къща, която беше еркерна като неговата. Задната тераса се издаваше над каньона и изглеждаше недостъпна по друг начин освен отвътре. Но се виждаше, че покривът променя нещата.
Сото кимна. Бош виждаше, че всичко това малко я интересува. Изобщо не бе дошла като представител на кварталния комитет на бдителните граждани.
Отвори бутилката и наля две солидни дози. Подаде едната на Сото, но не се чукнаха. Като се имаше предвид как стояха нещата между тях в момента, това някак не изглеждаше естествено.