Тревино подсвирна и нареди на Лурдес да разкаже историята с всички подробности. Бош я допълваше епизодично и двамата запознаха екипа със свършеното от тях през деня, включително с изненадващото развитие на летище „Уайтман“ и срещата с Едгар във федералната сграда „Рейгън“. Тревино, Систо и Лусон зададоха няколко въпроса и изглеждаха силно впечатлени от напредъка на Лурдес и Бош в разследването на случая.
Някъде по средата на оперативката влезе началник Валдес. Тревино го попита дали иска Бош и Лурдес да започнат отначало, но Валдес отказа с обяснението, че просто иска да чуе как върви разследването.
Когато Лурдес свърши, Бош попита Систо възможно ли е да събере на една картина стопкадър от видеото с капера и стопкадър на убийците в аптеката. На Систо му трябваха няколко минути да се справи със задачата. Всички застанаха пред екрана, за да сравнят мъжа, заплашил Хосе Ескивел-старши, с хората, убили него и сина му. Заключението, основано на големината на телата, бе единодушно – убийците бяха други. Освен това, забеляза Лурдес, каперът бе използвал лявата си ръка в пантомимичния етюд със „застрелването“ на Хосе-старши, докато и двамата убийци видимо бяха десняци.
– Е... – започна Тревино, – как продължаваме?
Бош не се обади, та Лурдес да поеме водещата роля, но тя се поколеба.
– Заповед за претърсване – каза кратко Бош.
– За какво? – не разбра Тревино.
Бош посочи мъжа в черно на екрана.
– За мен е ясно, че той е заплашил да убие Ескивел и след това се явяват онези двамата, за да свършат работата – обясни той и посочи втория екран. – Става ясно, че тази организация действа южно от нас и дори използва самолети, за да развозва хората. Трябва ни заповед, за да прегледаме видеозаписите на „Уайтман“ за поне едно денонощие преди стрелбата тук. За да видим дали не са докарали убийците със самолета.
Полицейският началник кимна и Тревино побърза да се съгласи с него.
– Ще подготвя заповедта – обади се Лурдес.
– Окей – каза Бош. – А аз междувременно ще се опитам да се свържа с човека на Едгар в УБН. Може би те вече знаят повече за нашите убийци.
– Можем ли да се доверим на УБН за това? – усъмни се Валдес.
– Човекът от медицинската комисия по случайност е моят стар партньор – обясни Бош. – Той гарантира за човека и за мен това е достатъчно.
– Добре – каза началникът. – В такъв случай да го направим.
След края на оперативката Бош излезе, взе от колата си копието на досието по случая „Скайлър“ и тръгна да пресече улицата. Беше време да продължи с него.
13.
Както можеше да се очаква, обаждането на Бош до агент Чарли Хован не бе прието. Дългогодишният опит на Бош показваше, че агентите на УБН са от друго племе на федералните служители. Поради естеството на работата им те често бяха обект на подозрение от страна на своите колеги в правоохраняването – същото отношение, което бе демонстрирано по-рано от началник Валдес. Това бе малко странно и с нищо непредизвикано – в крайна сметка всички служители на закона се занимават с престъпници. Агентите от наркобюрото бяха като дамгосани, сякаш проклятието на престъплението, срещу което се бореха, можеше да ги урочаса. С какъвто се събереш, такъв ставаш. Беше явление, чиито корени най-вероятно бяха в необходимостта да се внедряват под прикритие за нуждите на различни разследвания. Това клеймо правеше агентите параноични, изолирани и нежелаещи да говорят по телефона с непознати, пък било то и представители на закона, още повече че беше под въпрос дали те са на страната на защитниците на закона.
Бош подозираше, че Хован няма да му се обади без основателна нужда да се чуе с него и се опита да го мотивира в тази посока с едно изречение, оставено на гласовата му поща:
„Аз съм детектив Бош от полицейското управление на Сан Фернандо. Търся информация за човек, който се нарича Сантос и използва самолет от една писта, която свързахме с двойно убийство в аптека, изпълняваща за него рецепти за опиоидни медикаменти“.
Продиктува телефонния си номер, преди да затвори. Но смяташе, че може да му се наложи да се обади след ден-два на Джери Едгар и да го помоли да гарантира за него пред агент Хован, за да се стигне до обикновен разговор.
Знаеше, че на Лурдес ще ѝ трябват поне два часа, за да напише заповедта за преглед на видеоархива на „Уайтман“, след което трябваше да получи съгласие по телефона от съдия във Върховния съд. Всичко това можеше да се проточи, ако не успееше да намери съдия – съдилищата вече затваряха и повечето съдии бяха на път за домовете си. Планът на Бош бе да използва това време, за да вникне по-дълбоко в разследването на случая „Скайлър“. Макар сега основният приоритет да бе двойното убийство, Бош не можеше да спре да мисли за този случай и за заплахата, надвиснала над публичната му репутация и личното му самоуважение. През кариерата си бе заловил стотици убийци и ги бе тикнал в затвора. Ако беше сбъркал дори само с един, това щеше да опетни всичко свършено от него.