В 10:21 бусът се върна на летището. Беше пътувал, спазвайки ограниченията на скоростта, и без да бърза, мина през портала и се приближи до хангара. Страничната врата се отвори, двамата мъже слязоха и се качиха в очакващия ги самолет. Витлото му вече се въртеше и той незабавно рулира към пистата.
– Дойдоха и си заминаха, ей така, а двама души са мъртви – коментира Лурдес.
– Трябва да хванем тези типове – изръмжа Систо.
– Ще стане – увери го Бош. – Но аз повече искам онзи, който ги е повикал, човека, качил двамата убийци на самолета.
– Сантос – напомни Лурдес.
Бош кимна. Беше момент, в който и тримата детективи желаеха страстно едно и също нещо.
Систо наруши мълчанието:
– И какъв е следващият ни ход, Хари?
– Бусът – отговори Бош. – Утре прибираме шофьора и ще видим какво ще каже.
– Вървим нагоре по стълбата – каза Систо. – Това ми харесва.
– По-лесно е да се каже, отколкото да се направи – свали го на земята Бош. – Трябва да допуснем, че всички служители на Сантос работят за него, понеже са доверени войници. Едва ли се страхуват да влязат в затвора, а това ще затрудни пречупването им.
– И какво ще правим тогава?
– Ще вселим в душата му страх от Бога. Щом не го е страх от нас, ще го накараме да се страхува от Сантос.
Преди да си тръгнат от летището, Бош изпрати Лурдес до кулата, за да говори с O’Конър и официално да изземе дневника, в който се документираха кацанията и излитанията на самолета за парашутни скокове, особено в частта с кацането в понеделник сутринта преди стрелбата в аптеката. Той щеше да бъде заведен като веществено доказателство заедно с видеозаписа. Детективите решиха, че това е достатъчно за деня, и се договориха да се съберат в осем на следващата сутрин, за да планират ареста на шофьора на буса. Оттам Систо и Лурдес заминаха за „Магали“ за късна вечеря, а Бош реши да се прибере вкъщи. Искаше да се потруди още малко над случая Бордърс преди недоспиването да го надвие и да го събори в леглото.
Някога Бош с лекота можеше да работи по два дни, без да помисли за сън. Но тези времена отдавна бяха забравено минало.
Беше достатъчно късно и магистралата не бе натоварена. Той се обади на дъщеря си, с която не се бяха чували вече няколко дни, ако не се брояха обичайните къси есемеси за лека нощ. Тя го изненада, като вдигна. Вечер обикновено бе твърде заета за разговори.
– Здрасти, тате.
– Как си, Мадс?
– Стресирана. Имам междинна изпитна сесия тази седмица. Тъкмо отивам в библиотеката.
Това бе болна тема за Бош. Дъщеря му обичаше да се подготвя в библиотеката, понеже мястото ѝ помагало да се концентрира. Но често се задържаше до след полунощ, че и до по-късно, и си тръгваше, като отиваше пеша до колата си, паркирана в подземен гараж. Бяха обсъждали това многократно, но тя упорито държеше на своето и не желаеше дори да чуе за комендантския час 22:00, който Бош се опитваше да ѝ наложи.
Когато той не отговори, тя не се стърпя.
– Моля те, не добавяй към стреса ми и лекция за библиотеката. Тя е абсолютно безопасна и ще съм там заедно с още маса такива като мен.
– Не ме безпокои библиотеката, а гаражът, както много добре знаеш.
– Тате, колко пъти ще говорим за това? Кампусът е безопасен. Нищо не може да ми се случи.
Полицейската практика е родила поговорката, че едно място е безопасно, докато не престане да е безопасно. Достатъчен е само един миг, един лош човек, една случайна среща на хищник с жертва, и нещата драстично се променят. Но той вече бе споделял всичко това с нея и не искаше да превръща това обаждане в спор.
– Щом имаш изпити сега, това означава ли, че след тях ще се върнеш в Ел Ей?
– Съжалявам, тате, не. Със съквартирантките ще ходим в ИБ веднага щом имаме възможност. Ще си дойда при първа следваща възможност.
Бош знаеше, че трите ѝ съквартирантки бяха от Импириъл Бийч до границата.
– Само не пресичайте, нали?
– Да, да!
Тя провлачи фразата, сякаш бе доживотна присъда.
– Окей, окей... А пролетната ваканция? Нали щяхме да ходим на Хаваите или някъде другаде?
– Това е чак пролетната ваканция. Сега отивам до ИБ за четири дни и се връщам, защото пролетната ваканция не е никаква ваканция. Имам два проекта по психология, които ще ми отнемат всичкото време.
Бош се вкисна. Беше измислил идеята с пътуването до Хаваите, беше я споменал преди няколко месеца, но не бе настоявал. И ето, сега тя имаше други планове. Той знаеше, че възможността да е с нея и да е част от нейния живот отлита, и това беше поредното напомняне.