– Добре... виж, запази една вечер за мен, става ли? Ти ще избереш кога, аз ще дойда и ще хапнем някъде навън. Просто искам да те видя.
– Окей, става. Всъщност тук в Нюпорт имаме „Моца“. Да отидем там, а?
Беше любимото ѝ заведение в Ел Ей.
– Където кажеш.
– Страхотно, тате. Но сега трябва да тръгвам.
– Окей... обичам те. Пази се.
– И ти.
Това беше всичко.
Бош се натъжи. Светът на дъщеря му се разширяваше. Тя щеше да пътува насам-натам и това бе логичният развой на нещата. Това му харесваше и едновременно с това го натъжаваше. Тя бе част от живота му, преди да настъпи времето да замине. И сега Бош съжаляваше за пропуснатите години преди това.
Пред дома му имаше паркирана кола със сгушена на предната седалка фигура. Беше девет вечерта и Бош не очакваше компания. Спря под навеса, върна се на улицата и се приближи до колата, блокираща входната пътека на къщата. Включи фенерчето на телефона си и светна през отворения десен прозорец.
Джери Едгар бе заспал зад волана.
Бош го потупа лекичко по рамото и Едгар се сепна и вдигна глава. Над тях имаше стълб на уличното осветление и той виждаше Бош само като силует.
– Хари?
– Здрасти, партнер.
– Мамка му... заспал съм. Колко е часът?
– Девет.
– Господи... кога стана чак девет!
– Какво има?
– Дойдох да говоря с теб. Проверих пощата в кутията и разбрах, че още живееш тук.
– Да влезем.
Влязоха и Бош събра пощата, която Едгар бе проверил, и извика:
– Мила, върнах се!
Едгар го изгледа с поглед, който казваше: „Не на мен тия“. Знаеше, че Бош е самотник. Бош се усмихна и поклати глава.
– Майтап... Нещо за пиене? Свърших бирата. Имам бутилка бърбън и... май това е всичко.
– Бърбън става – одобри Едгар. – Може би с едно-две кубчета лед.
Бош го покани с жест да влезе в дневната и отиде в кухнята. Взе две чаши от бюфета и сложи в тях лед. Чу Едгар да маха дръжката на метлата от релсата на плъзгащата се врата и да отваря. Бош свали бутилката бърбън от хладилника и излезе на терасата. Едгар стоеше до перилата и гледаше към „Кауенга“.
– Както преди си е – каза Едгар.
– За къщата ли говориш или за каньона? – не разбра Бош.
– Май и за двете.
– Наздраве.
Бош му подаде двете чаши, за отвори бутилката, след което понечи да налее.
– Я почакай! – възкликна Едгар, като видя етикета. – Ти шегуваш ли се?
– За какво? – озадачи се Бош.
– Хари, ти имаш ли някаква представа какво е това?
– Това...?
Едва сега Бош погледна етикета. Едгар се обърна и изсипа леда през перилата. После поднесе празната си чаша на Бош.
– На „Папи Ван Уинкъл“ не се слага лед.
– Не се ли слага?
– Това е все едно да сложиш кетчуп на хотдог.
Бош поклати глава. Не разбираше сравнението на Едгар.
– Че хората винаги слагат кетчуп на хотдога.
Едгар поднесе чашите и Бош започна да налива.
– По-леко – спря го Едгар. – Откъде го имаш?
– Подарък от едно лице, за което работех – отговори Бош.
– Трябва да е бил червив с пари. Това нещо се намира само в и-бей и се кръстиш някой да не е повредил тапата. Би могъл да купиш на дъщеря си кола с тази бутилка18.
– „Червива“... Беше жена.
Бош отново погледна етикета на бутилката. Поднесе гърлото до носа си и вдиша дълбокия опушен аромат.
– Кола, казваш? – повтори той.
– Е... поне капарото – поправи се Едгар.
– Аз едва не го подарих на началника в Сан Фернандо. Предполагам, че щеше да е най-хубавият му коледен подарък.
– По-скоро за цялата година.
Бош остави бутилката на перилото и Едгар едва не припадна. Сграбчи я веднага, преди някое земетресение или повей на вятъра откъм Санта Ана да я е запратило към тъмния двор долу. Остави я внимателно на масата до шезлонга.
Върна се и двамата застанаха един до друг, загледани към каньона долу. Там, в началото, магистрала 101 все още бе очертана като гирлянда от бели светлинки, пъплещи през Холивуд, и друга гирлянда от червени габарити, заминаващи на юг.
Бош чакаше Едгар да сподели причината за идването си, но той мълчеше: наслаждаваше се на редкия бърбън и на светлинките.
– Е, какво те докара чак дотук тази вечер? – не издържа накрая Бош.
– О... и аз не знам – призна Едгар. – Нещо, свързано със срещата ни вчера. Видях, че си още в играта, и това ме накара да се замисля. Мразя работата си, Хари. Никога не свършваме нищо докрай. Понякога си мисля, че щатът иска да запази лошите доктори, а не да се отърве от тях.
– Е, все пак ти плащат. За мен чек със заплата няма... ако не броиш стотачката, която ми дават месечно за консумативи.