Едгар се изсмя.
– Толкова много? Та ти направо се въргаляш в пари.
Вдигна чашата си и се чукнаха.
– О, да. Ще откривам банка.
– А шибаният Холивуд? – попита Едгар. – Там не закриха ли отдел „Убийства“?
– Да. Други времена бяха.
– Други времена.
Чукнаха се пак, отпиха и няколко минути мълчаха, докато накрая Едгар се реши да проговори за онова, което го бе довело.
– Значи... Чарли Хован ми се обади днес. Искаше да научи всичко за теб.
– И какво му каза?
Едгар се обърна и го погледна. На терасата бе толкова тъмно, че Бош виждаше само отблясъка на далечните светлинки в очите му.
– Казах му, че си от свестните. Казах му да ти се довери и да бъде коректен с теб.
– Оценявам това, Джей Едгар.
– Хари, за каквото и да става дума... искам да участвам. Избутан съм в трета глуха от толкова време... и гледам как това се разраства. Моля те да ме включиш.
Бош отпи от ароматния бърбън, помисли и каза:
– Имаме нужда от цялата помощ, до която можем да се доберем. Но днес си помислих, че просто искаше да се отървеш от нас.
– Да, защото ти ми напомни за онова, с което би трябвало да се занимавам, по дяволите.
Бош кимна. Когато преди четвърт век с Едгар бяха партньори в Холивуд, никога не бе имал усещането, че Едгар има желание да се включи на пълни обороти. Но знаеше, че нуждата за изкупление идва по всякакви начини и по всякакво време.
– Имаш ли поне представа къде се намира Сан Фернандо? – подметна той.
– Че как – отговори Едгар. – Ходил съм в съдебната палата на Сан Фернандо по различни дела.
– Е, щом толкова искаш, ела в полицейското на Сан Фернандо утре в осем сутринта. Ще имаме оперативка по стратегията. Смятаме да приберем един капер и да започнем да хвърляме стръв. Вероятно ще извикаме по някое време и доктор Ерера. Със сигурност можем да използваме помощта ти в това.
– Ще дойда – обеща Едгар.
Доизпи бърбъна си на една глътка, задържа я в устата си и едва след това преглътна. Остави празната чаша на перилата и я посочи с пръст, докато отстъпваше заднешком.
– Прекрасно. Благодаря ти за това изживяване, Хари.
– Още по едно?
– Бих искал, но утре ще ставам рано. Трябва да се прибирам.
– Чака ли те някой, Едгар?
– В интерес на истината... да. Ожених се повторно, докато работех във Вегас. Добро момиче.
– И аз някога се ожених във Вегас.
Бош се улови, че не се е сещал за Елинор Уиш от доста време.
– До утре – каза Едгар.
Потупа Бош по ръката, влезе в къщата и тръгна към предната врата. Бош остана на терасата със скъпия бърбън, потънал в спомени. Чу колата на Едгар да запалва и да се отдалечава в нощта.
18 По цени към края на 2017 г. бутилка 23-годишно „Папи“ струва 2700 долара – Б. пр.
15.
На сутринта Бош закуси на бара във „Фургон без кон“ – закусвалня в центъра на голямата автокъща на „Форд“ във Ван Найс. Оттук до Сан Фернандо имаше само няколко километра, а на него му бе писнало от безплатните бурито за закуска всяка сутрин на оперативка. Във „Фургона“ цареше атмосфера от 50-те и се долавяше някакво последно напомняне за бума в ражданията и експанзията, преминали през Долината след Втората световна война. По онова време колата бе завладяла пътищата и Ван Найс се бе превърнал в Меката на търговията с автомобили, а автокъщите бяха залепени една до друга и предлагаха кафенета и ресторанти, за да привлекат евентуалните купувачи.
Бош си поръча пържени филийки и се загледа във видеото, което бе получил миналата нощ на телефона за еднократна употреба, който бе купил, за да комуникира с Лусия Сото. Видеото бе дошло от странен номер и той предположи, че Сото си е купила анонимен телефон като неговия.
Видеото представляваше направен от Тапскот запис на отварянето на кашона с веществените доказателства по случая „Даниел Скайлър“. Бош го бе гледал неколкократно предната нощ, докато можеше да държи очите си отворени, но без значение колко пъти го бе гледал, още не можеше да се досети как е фалшифицирано съдържанието на кашона. Старите пожълтели етикети за запечатване на веществени доказателства съвсем явно бяха непокътнати – виждаше се, докато въртяха кашона пред камерата, преди да бъде разпечатан от Сото.
Това продължаваше да вълнува Бош, защото той знаеше, че се е случило „нещо“ между рафтовете в склада за доказателства и масата в лабораторията, където бяха открили ДНК на Лукас Джон Олмер върху дрехата на Скайлър. Ако тръгнеше от абсолютната увереност, че ДНК-то на Олмер е била подхвърлена „улика“, тогава трябваше да намери отговор на два въпроса: първо, как е била получена ДНК на човек, починал преди две години, и второ, как е била сложена върху дреха, съхранявана в запечатан кашон за веществени доказателства.