– Какво имаш предвид, по дяволите?!
– Прегледах цялото дело. Бордърс твърди, че съм подхвърлил ключовата улика – медальона с морско конче – в апартамента му. Всъщност това е единственият му шанс – да ме обвини.
– А предлага ли някакво доказателство?
– Не, но не се налага. Ако идентифицираната ДНК сочи към осъден изнасилвач, тогава единственото логично обяснение на намирането на тази ДНК в негово притежание е, че му е била подхвърлена.
– Окей, разбрах. Прав си, ще се получи грозен скандал и те разбирам, ако не желаеш да присъстват медии, стига да е възможно. Но сега идва ред на големия въпрос... как ще събориш тази къща от карти?
– Засега съм по средата. Знам откъде и как са си набавили ДНК на Олмер. Остава ми само да открия как са замърсили вещественото доказателство с нея.
– На мен ми звучи като че ли си се справил с лесната част.
– Работя върху трудната. Затова ли ми се обаждаш – да ме окуражиш?
– Не, всъщност съм ти приготвил малък подарък.
– За какво става дума?
Бош вече бе слязъл от Лоръл Каниън и караше по Бранд Авеню, тъкмо подминаваше табелата „Добре дошли в Сан Фернандо“.
– Ами... когато ми разказа за първи път за това, името Престън Бордърс ми прозвуча познато. Помнех го отнякъде, но не можех да го свържа с нищо. Тогава учех право в Югозападния и изобщо не бях чувал за теб. Както и да е, обичах да ходя в Съдебната палата, да седя в залите и да наблюдавам работата на адвокатите.
– И никога не си се интересувал как работят прокурорите?
– Не бих казал. Как иначе след като баща ми – баща ни – беше защитник. Искам да кажа, че съм сигурен, че наблюдавах почти целия процес срещу Бордърс, и това означава, че с тебе трябва да сме били едновременно в залата, без да се познаваме, преди трийсет години. Интересно, нали?
– Да, интересно е. Затова ли ми се обади? Това ли е подаръкът?
– Не, не, подаръкът е следното. Баща ни почина млад — и в интерес на истината така и не го видях в действие, — но той имаше млад партньор, който изнесе на гърба си по-голямата част от защитата и точно този човек наблюдавах в съдебната палата.
– За Дейвид Сийгъл ли говориш? Той ли беше партньорът?
– Точно така. Той защитаваше Престън Бордърс през осемдесет и осма. За мен той беше „чичо Дейвид“. Беше велик адвокат и в съдебните зали го наричаха Дейвид Закона. Точно той беше човекът, който ме прати да следвам право.
– И какво стана с адвокатската му практика? Смяташ ли, че има запазена документация относно онзи процес? Би могла да ми свърши работа.
– Ето това, брат ми, е моят подарък за теб. Не ти трябва документация – разполагаш с Дейвид Закона.
– Какви ги говориш? Той е мъртъв. Видях в делото некролога му... четох го снощи.
Бош спря на прелеза, за да изчака да профучи влакът на метрото. Холър чу звука по телефона и изчака за тишина, преди да отговори.
– Ще ти разкажа една история – подхвана той. – Когато заряза адвокатската си практика, Дейвид Закона не искаше да бъде открит от някой от... как да се изразя?... по-неприятните си клиенти, които бе защитавал през годините, особено онези сред тях, останали неудовлетворени от изхода на процеса.
– Не е искал излежалите присъдата си да го потърсят и да го намерят – перифразира Бош. – Господи, защо ли?
– Изживявал съм същото и определено не е приятно. Така че Дейвид Закона продаде практиката си и разигра „изчезване“. Дори накара дъщеря си да изпрати саморъчно написания от него некролог до бюлетина на калифорнийската адвокатура. Помня, че го прочетох. В него той се споменава като „юридически гений“.
– Това го прочетох и аз. Сото и Тапскот са го прикачили към делото, защото са заявили, че Сийгъл е умрял. Да не ми казваш, че е още жив?
– Вече е на осемдесет и седем и се старая да го посещавам през няколко седмици.
Бош влезе в страничния паркинг на СФПУ. Погледна часовника на таблото и видя, че закъснява. Личните автомобили на останалите детективи вече бяха тук.
– Трябва да говоря с него – каза той. – В новото разследване Бордърс си измива ръцете с него. Не вярвам да му хареса.
– Сигурен съм, че няма да му хареса – съгласи се Холър. – Но за теб е добре, нали? Ако очерниш репутацията на адвокат, той има правото да се защити с всички средства. Ще ти уредя среща и ще запишем разговора. Кога ще ти е удобно да го направим?
– Възможно най-скоро. Казваш, че е на осемдесет и седем? С всичкия си ли е?
– Абсолютно. Умът му сече като бръснач. Физически не е кой знае какво. На легло е. Разхождат го в инвалидна количка. Донеси му сандвич от „Ленгър“ или „Филип“ и ще се наслушаш на носталгичните му спомени за някогашните процеси. Аз така правя – обичам да го слушам да се отплесва по знакови дела.