Отново прегледа видеото, този път с изключен звук, за да може да се съсредоточи върху картината, докато Сото разрязва печатите. Някъде по средата телефонът в джоба му иззвъня и той сложи възпроизвеждането на пауза и остави телефона в поставката за чаши на централната конзола. Извади другия си телефон, видя непознат номер, но реши да приеме повикването.
– Ало.
– Хари Бош?
– Да.
– Сиско съм. Мики ми каза, че си искал да говориш с мен.
– Да. Как си?
– Добре съм. Какво има?
– Искам да се видим и да говоря с теб за нещо. Поверително е. Предпочитам да го направим в личен разговор.
– Какво правиш в момента?
– Ъ-ъ... седя в колата до „Феърфакс Хай“.
– Не съм далече. На втори етаж в „Грийнблат“ по това време на деня би трябвало да е доста спокойно. Да се срещнем там?
– Става. Тръгвам за натам.
– И не искаш да ми намекнеш за какво става дума?
Бош вече бе усетил някаква враждебност от страна на Сиско няколкото пъти, когато се бяха виждали. Беше го отдал на обичайната неприязън между онези, които работят на страната на защитата, и другите, които работят на страната на обвинението. Към това трябваше да се добави и фактът, че преди Холър да го наеме, Сиско беше бил член на Пътните светци – мотоциклетна банда в очите на полицията, членски клуб според тях самите. Да не говорим за мъничкото завист – Бош и шефът на Сиско имаха кръвна връзка, което им гарантираше уникална близост, за каквато Сиско не можеше и да мечтае. Според Бош Сиско се опасяваше, че някой ден Бош ще го подмени като основен следовател. Но за Хари това бе просто невероятно.
Бош реши да му даде повече от намек.
– Искам да ми помогнеш да отида под прикритие като действащ наркоман, пристрастен към оксикодон.
Сиско отговори след къса пауза:
– Добре. Това мога да го направя.
19.
След петнайсет минути Бош вече седеше в салона на горния етаж на „Грийнблат“, топлеше пръсти около чаша кафе и за пореден път наблюдаваше видеото на екрана на телефона си. Помещението бе празно с изключение на една маса в другия край.
Чу бавния методичен звук на тежки крачки по дървените стълби и сложи видеото на пауза. След малко се появи Сиско: едър мъж, явно трениращ в зала като заклет бодибилдър, облечен в черна тениска на „Харли“, опъната върху мускулестия му гръден кош и огромните бицепси. Побеляващата му коса бе събрана на опашка. Носеше тъмни слънчеви очила „Уейфеърър“. Подпираше се на черен бастун, боядисан в пламъци. На коляното му имаше обхващаща скоба.
– Здрасти, Бош – каза той и се вмъкна в сепарето.
Двамата удариха юмруци над масата.
– Здрасти, Сиско – каза Бош. – Можехме да се срещнем долу, за да не се налага да се качваш по стълбите.
– Не-е... Тук е по-спокойно, а и стълбите са добри за коляното ми.
– Как си?
– Нормално. Пак съм на мотора и пак съм на работа. Оплаквам се само рано сутрин, когато трябва да се измъкна от леглото. Тогава коляното ме боли зверски.
Бош кимна и посочи нещата, които бе донесъл Сиско.
– Какво е това?
– Това ти е реквизитът. Всичко, от което ще имаш нужда.
– Разкажи ми.
– Искаш да идеш в аптека, нали? Да изпълниш рецепта? Както правят наркозависимите?
– Ъ-ъ, да.
– Правих го цяла година. И никога не ми отказаха. Аптекарите искат да припечелят точно като всички. Не търсят причина да те изгонят, искат само да ги убедиш. Сложи си шина за коляно – не забравяй да я сложиш върху панталона си, – подпирай се на бастун, и няма да имаш никакви проблеми.
– И това ли е?
Сиско сви рамене.
– На мен повече не ми трябваше. Купих си кочан с рецепти от един корумпиран доктор в Ла Хабра за пет бона. Накарах го да подпише всички бланки. Останалото направих сам. Попълвах си рецептите сам и посетих всяка семейна фармация в Източен Ел Ей. За месец и половина събрах над хиляда хапчета. И тогава сключих сделка със самия себе си: свършат ли хапчетата, измъквам се от калта и забравям онзи живот. И го направих.
– Радвам се за теб, Сиско.
– Нямаш представа колко се радвам аз.
– Значи не си получил помощ от асоциацията на ветераните?
– Да се шибат! Точно докторите в АВ ме зарибиха след купищата операции. После ме пуснаха от болницата и попаднах право на улицата... мъчех се да си намеря работа и да запазя семейството си. Никога, никога повече няма да се върна при тях!