По време на предишните преглеждания на видеоклипа Бош бе толкова погълнат от разглеждането на целостта на печатите, че не бе погледнал към периферията на картината. Но сега го видя: дежурният, обслужваш заявките, бе толкова заинтригуван от работата на Сото и Тапскот, че се бе прегърбил над гишето, за да вижда по-добре.
Разпозна човека, но не можа да си спомни името му. Беше се занимавал с неразрешени случаи през последните години на работата си в ЛАПУ и често му се бе налагало да ходи в архива, за да търси нови улики в старите дела. Мъжът от екрана му бе давал желаните кашони в много случаи, но взаимоотношенията им бяха на онова анонимно ниво, което рядко преминава границата на „Здрасти, как е?“. В главата му се въртеше нещо от рода на Бари или Тери, но не можеше да е сигурен.
Погледна Сиско и го попита:
– Работиш ли в момента нещо за Холър?
– Не. Просто съм на разположение, ако му потрябвам. Нали ти казах, в момента съм свободен.
– Чудесно. Тогава имам задача за теб. Свързано е с онова, върху което работим с Холър, така че няма да има проблем.
– И какво трябва да направя?
Бош обърна телефона, така че Сиско да вижда екрана.
– Ето този... Искам да науча всичко възможно за него.
– Ченге ли е?
– Не, цивилен служител. Работи в „Пайпър Тек“ в центъра... там, където е архивният склад за веществени доказателства. Свършва работа в пет и ще мине покрай караулката на „Вийн“. Ако се установиш на подлеза под магистралата, ще можеш добре да го разгледаш, когато свали прозореца на колата и подаде картата си на излизане. Проследи го оттам нататък.
– Ти ли ще плащаш, или Мик?
– Няма никакво значение. Аз ще го предупредя, щом приключим с теб тук.
– Кога искаш да започна?
– Веднага. Бих го направил и сам, но този тип ме познава. А ако ме види да го следя, всичко отива по дяволите.
– Окей, как се казва?
– Не мога да си спомня. Искам да кажа, че ме познава по лице от времето, когато работех в ЛАПУ. Ако наистина е част от машинацията и ме види, това ще е провал.
– Ясно. Залавям се с него.
– Обади ми се веднага след като разбереш къде живее. Но сега трябва да тръгваш, иначе трафикът към центъра ще те хване.
– Ха! Май забравяш, че карам „Харли“.
– Уф, вярно.
Сиско дояде последното парче туршия и се измъкна с труд от сепарето.
На паркинга зад закусвалнята Сиско потегли със своя „Харли“, а Бош потегли към дома си, за да изчака обаждането му. Първото, което направи, когато се прибра, бе да препрати видеоклипа на истинския си телефон. От него го изпрати прикачен към имейл до себе си и за първи път изгледа видеото на 13-инчовия екран на лаптопа си.
Проследи за кой ли път отварянето на кашона, но сега погледът му бе прикован върху хванатия за момент в кадър наблюдател, който живо се интересуваше как Сото срязва етикетите. На по-големия екран видя по-ясно лицето на мъжа, но не можа да определи дали гледа просто от интерес или поради друга причина. Възбудата му след находката на Сиско бе започнала да преминава в разочарование. Това беше задънена улица и Бош явно се връщане в началото: как Кронин бе успял да вкара ДНК-то в кашона?
Стана и отнесе бастуна и шината за коляно, които му бе дал Сиско, в спалнята на дъщеря си. Стаята изглеждаше замряла. Мадс не се бе връщала в Ел Ей от седмици. Бош седна на леглото, нагласи шината около лявото си коляно над панталона и я фиксира с различните заключалки и каишки. Стана и вдървено отиде с бастуна в ръка да се огледа във високото огледало, монтирано на вратата.
Шината беше неудобна. Той се опита да сгъне крак и пробва да ходи. Не искаше да изглежда като човек, който е сериозно ранен. По-скоро искаше да изглежда като човек, използващ реквизит, за да изглежда ранен. Имаше разлика между двете и в тази разлика бе тайната да си идеалното мюре.
След малко вече ходеше из къщата, свиквайки с шината и бастуна, с клатеща се походка, която мислеше, че ще е подходяща в амплоато му на агент под прикритие. В един момент, докато излизаше на задната тераса, върхът на бастуна попадна в релсата на плъзгащата се врата, заклещи се и той завъртя бастуна с китка, за да го издърпа. И усети, че извитата дръжка се развива. Помисли, че е счупил бастуна, и огледа дръжката отблизо. Забеляза сглобка под извивката. Хвана по-здраво долната част, дръпна я и раздели двете парчета. От дръжката стърчеше десетсантиметрово острие.
Бош се усмихна. Това беше всичко, от което едно мюре можеше да има нужда.