– Не – възрази шофьорът. – Всичко!
– Когато се видя с доктора – опъна се Бош.
Демонстрира неотстъпчивост. Шофьорът се приближи. Бош очакваше словесна атака, но вместо това мъжът заби десния си юмрук в слабините му. Бош се сгъна на две и вдигна ръце, за да се защити, очаквайки още удари. Портфейлът му падна на пода и верижката издрънча по мръсния линолеум. Шофьорът сграбчи Бош за косата и се наведе, за да изрече заповедта си право в дясното му ухо:
– Сваляй дрехите. Или ще те убием.
– Окей, окей, схванах... Свалям дрехите.
Опита да се изправи, но трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие. Свали тениската, хвърли я на купчината дрехи, после изу боксерките и ги подритна към тях. Накрая разпери ръце, показвайки чисто голото си тяло.
– Окей?
Шофьорът гледаше татуировката над лакътя му. Беше правена преди почти петдесет години и на практика бе почти невъзможно да се разпознае в нея картината на тунелен плъх с пистолет в ръка.
– Воювал си? – попита той.
– В една от войните – отговори Бош.
– В коя война? Виетнам?
– Да, Виетнам.
В гърлото му се надигаше кисела топка.
– Простреляли са те? Комунистите?
И шофьорът посочи белега от огнестрелна рана на рамото на Бош. Бош реши да се придържа към разработения за ролята му сценарий.
– Не – отговори той. – От полицията е. След като се върнах.
– Сядай – късо нареди шофьорът и посочи стола.
Все така подпирайки се за сигурност с една ръка на стената, Бош пристъпи към стола и седна. Пластмасата бе студена.
Шофьорът клекна, взе раницата и я преметна през рамо. После започна да подрежда купчината дрехи на Бош. Бастуна остави на пода.
– Чакаш – все така рязко нареди той.
– Ама какво правиш? – сепна се Бош. – Не вземай...
Не успя да завърши. Шофьорът вече беше до вратата.
– Чакаш – повтори той.
Отвори вратата и излезе. Бош остана да седи гол на стола. Наведе се и се обгърна с ръце. Не беше от свенливост или за да се стопли. Просто позата облекчаваше болката в слабините му. Питаше се дали ударът на шофьора не е разкъсал мускул или повредил някой от вътрешните му органи. Отдавна не му се бе случвало да понесе неподготвен подобен удар. Укори се, че не го бе предвидил.
Значеше обаче, че с изключение на удара, всичко се бе развило точно по план. Шофьорът и другият руснак сега сигурно претърсваха дрехите му и разглеждаха съдържанието на раницата и портфейла му.
В допълнение на съвсем валидно изглеждащата му шофьорска книжка, в портфейла му можеха да се намерят различни документи за идентификация с различни имена на тях – всички в потвърждение на образа на бродещ наркоман, който иска да може да измами следващия си доктор и да получи следващата си рецепта. Имаше още измачкана снимка на жена, отдавна напуснала живота на Доминик Райли, както и пациентски карти и бележки за различни клиники из Южна Калифорния.
Голямата грижа на Бош бе руснаците да не намерят джипиес предавателя, скрит в една от сгъвките на портфейла. Хванатата за портфейла верижка бе едновременно антена и ключ за спасение. Ако бъдеше откачена от портфейла, щеше да включи код за помощ към джипиес сигнала и екипът на УБН щеше да нахлуе след минути.
Раницата бе подготвена за пълен обиск и по начин да убеди разглеждащите я в легитимността на Доминик Райли като скитащ наркоман. Щяха да намерят в нея нещата, свързани с наркозависимостта му – разслабителни, купувани без рецепта, и омекотители на изпражненията, – както и обвит в тениска револвер на дъното на едно от отделенията. Щяха да намерят и телефон с предплатена карта, с програмирани в него от УБН регистри на обажданията и получени есемеси.
Всичко бе внимателно обмислено. Райли носеше със себе си неща, които би притежавал един бездомник. Револверът бе стар и му липсваше едната половина на дръжката. Беше зареден, но ударникът бе изпилен, така че не можеше да функционира като истинско огнестрелно оръжие. Беше предвидено, че ще му бъде конфискуван, докато Бош се внедрява в операцията на Сантос, но УБН не искаше да носи отговорност за предоставяне на врага на действащо оръжие. Беше непредвидимо дали някой ден това нямаше да се обърне срещу Управлението. Репутацията на БАТО21 продължаваше да е накърнена след операция по внедряване, завършила с предоставянето на истинско оръжие в ръцете на мексикански наркокартел.
По-важното бе, че в раницата имаше пластмасов флакон с името на Доминик Райли на етикет за изпълнена рецепта, поставен в аптека. Източникът бе аптека в Уест Вали, а самата рецепта бе написана от д-р Кенет Винсънт от Удланд Хилс. Това бяха реални и лесно проверими имена. Във флакона трябваше да има само две хапчета – последните две 80-милиграмови дози на Райли с генеричен оксикодон. Те трябваше да обяснят идването му в клиниката в Пакоима.