В раницата можеше да се намери и мелничка на хапчета, направена от стара химикалка, която изпълняваше функцията и на инхалатор – хапчето се слагаше вътре, двете части на химикалката се завъртаха, та хапчето да стане на прах, после капачката се сваляше и съдържанието се изсмъркваше. Раздробеният оксикодон осигуряваше най-силен ефект, а смачкването на хапчетата противодействаше на добавките на производителя за забавено във времето отделяне на активната субстанция.
Всичко това се намираше в раницата. Единствената тревога на Бош в момента бе за портфейла и верижката. Не искаше екипът да се стовари върху клиниката и да прекрати акцията му в зародиш.
Така че седеше търпеливо чисто гол на стола и чакаше да разбере.
21 БАТО (от ATF – Bureau of Alcohol, Tobacco and Firearms) – Бюро за алкохола, тютюневите изделия и огнестрелното оръжие – Б. пр.
23.
По преценка на Бош изтече повече от час, без някой да влезе. Няколко пъти чу гласове или движение отвън в коридора, но никой не отвори вратата. В един момент се наведе, взе бастуна си от пода и го сложи напречно върху бедрата си, с извитата дръжка до лявата си ръка.
Минутите се точеха като часове, но мислите в главата на Бош се въртяха като във вихрушка. Вниманието му бе върху дъщеря му и решението, което бе взел да не я предупреждава, че за известно време ще е недостъпен. Не искаше да я безпокои, а още по-малко да му задава въпроси. Осъзна, че с избора си да не ѝ се обади и да ѝ каже се е лишил от един може би последен разговор с най-важния човек в живота си. Реши да направи всичко възможно това да се окаже без последствия, което означаваше да положи всички усилия да се върне към стария си живот и първото нещо в него да бъде да ѝ позвъни.
Внезапно вратата се отвори и Бош се стресна и едва се сдържа да не завърти дръжката и да измъкне острието.
Влезе човекът от гишето, носеше всичко, което шофьорът бе изнесъл. Хвърли дрехите в скута на Бош, свали от рамото си раницата му и я пусна на пода.
– Дрехи получава – каза той. – Револвер не, телефон не.
– Какво говориш? – възмути се Бош. – Аз съм платил за тях. Те са мои. Не можете да ми ги вземете.
Бош се изправи и остави дрехите си да паднат на пода. Прихвана бастуна по начин, който подсказваше, че е готов да разбива глави с него, без да обръща внимание на голотата си.
– Дрехи получава – повтори мъжът. – Револвер не, телефон не.
– Я си го начукай – сопна се Бош. – Върни ми револвера, дай си ми телефона и се махам оттук.
Мъжът от гишето се подсмихна:
– Началник се връща, говори с него.
– Да – каза Бош. – Искам да говоря с него. Каква е тая простотия!?
Руснакът излезе и затвори вратата. Бош се облече, но този път с чиста, но въпреки това „мръсна“ тениска най-отдолу. Намери в раницата портфейла си, с все още прикрепената верижка, и провери съдържанието му. Установи, че шевовете в отделението с джипиес предавателя не са пипани. Но шофьорската му книжка и картата за „Медикеър“ липсваха.
Преди да приключи с обличането вратата отново се отвори и този път влязоха и двамата руснаци. В този момент Бош седеше на стола и завързваше връзките на едната си обувка.
Онзи от гишето застана до вратата и се облегна на стената със скръстени ръце, а шофьорът дойде пред Бош и каза:
– Имаме работа за теб.
– Работа? – повтори Бош. – Какво да ти кажа... аз не работя.
Шофьорът пристъпи напред и Бош се напрегна. Но мъжът само му подаде сгънат лист. Бош се поколеба, но го взе. Разгъна го и видя, че е рецепта. Антетката бе с името на д-р Ефрам Ерера, придружено със задължителните подробности – номерата на щатския му и федерален лиценз за предписване на лекарства. Рецептата бе попълнена на ръка за шейсет хапчета оксикодон в доза от по осемдесет милиграма. За мюре и за консуматор това си бе Светият Граал. Но за Бош бе едно от нещата, за които бе дошъл – вече не само имаше началните улики за образуване на дело срещу операторите на клиниката, но и доказателство, че е проникнал в защитения периметър.
– Какво е това? – попита той. – Събличаш ме гол, удряш ме в корема, а после ми даваш рецептата?
Шофьорът я дръпна от ръката му.
– Ако не я искаш, ще я дадем на някой друг. – Което си беше чист блъф.
– Виж, искам я, окей? – каза Бош. – Само искам да знам какво, по дяволите, става тук.
– Имаме бизнес – обясни шофьорът. – Ако искаш хапчета, работиш. Но делим.