– Какво делим?
– Хапчетата. Едно за теб, две за мен.
– Това не ми звучи като справедлива сделка. Мисля, че по-скоро бих...
– Неограничен източник. Рецептите са от нас, ти само вземаш хапчетата. Лесно. Плащаме ти по един долар за всяко. Значи, хапчета плюс пари. Съгласен ли си?
– Един долар? Знам едно място, където ще ми дадат двайсет.
– Ние предлагаме количество. Даваме защита. Имаме легла.
– Какви легла?
– Ела при нас и ще ги видиш.
Бош изгледа облегнатия на стената. Посланието бе ясно: „Ела при нас или ще те пребием“. Изобрази на лицето си примирение.
– И колко дълго ще трябва да работя?
Шофьорът сви рамене:
– Никой не се отказва. Парите и хапчетата са много добри.
– Да, но ако все пак поискам да се махна?
– Като поискаш да се махнеш, се махаш. Това е.
Бош кимна.
– Окей.
Шофьорът излезе. Другият се приближи до Бош, върна му шофьорската книжка и картата за „Медикеър“ и каза само:
– Тръгвай.
– Къде? – не разбра Бош.
– В буса. Отвън.
– Окей.
Мъжът посочи към вратата. Бош взе раницата си и тръгна към нея. Вървеше нормално – шината бе под коляното му.
Премина обратно през клиниката и излезе през входа, следван от мъжа на гишето. Бусът бе паркиран отпред и мюретата вече се качваха в него през страничната врата. Бош видя шофьора зад волана да се извръща, за да го изгледа. И двамата разбираха, че ако Бош има намерение да бяга, моментът е сега. Той се огледа, после погледна нагоре по Сан Фернандо Роуд към „Уайтман“. Знаеше, че го наблюдават оттам и че спасителният екип е скрит някъде наблизо. Сигналът бе бързо движение с юмрук във въздуха. Дадеше ли го Бош, щяха да атакуват моментално и да го приберат. И това щеше да е краят на цялата операция.
Погледна към шофьора. Последното мюре се качваше и вече беше ред на Бош. Той поклати глава като човек без избор и се качи в буса. Избра място на пейката зад водача и седна до една жена с бръсната глава. Остави раницата си между седалките на водача и на пътника до него. На втората нямаше никого.
Мъжът от гишето затръшна вратата и удари два пъти с длан по покрива. Бусът потегли. Всички мълчаха, дори и шофьорът. Бош се наведе напред, за да вижда лицето му по-добре, и попита:
– Къде отиваме?
– На следващото място – бе краткият отговор.
– Къде?
– Не говори. Просто прави каквото ти кажат, старче.
– Къде ми е телефонът? Имам дъщеря, трябва да ѝ се обадя.
– Не. Край на това.
Жената с бръснатата глава заби лакът в ребрата на Бош. Той я погледна и тя поклати глава. Тъмните ѝ очи казваха, че ще има последици за всички, ако той продължи да говори.
Бош се облегна на седалката и млъкна.
Първо огледа набързо буса. Зад водача седяха общо единайсет души. Много от лицата му бяха познати от проследяването във вторник. Мъже и жени – възрастни, измъчени, победени. Той наведе глава и се замисли над проблемите си. Погледна ръцете на жената до себе си: беше сплела пръсти в скута си. На кожата между палеца и показалеца имаше малка татуировка от три звезди, която изглеждаше направена аматьорски – мастилото бе много тъмно, лъчите на звездите прекалено остри, а самата татуировка не беше стара като неговата.
Бусът пое по маршрута, по който Бош и Лурдес го бяха следвали по-рано през седмицата. Стигнаха до портала на „Уайтман“ и после до хангара, където ги чакаше самолетът за парашутни скокове. Всички слязоха и почнаха да се качват през вратата за скокове. Бош изостана последен, зад жената, и извика на шофьора:
– Ей... я почакай! Какво е това, мамка му?
– Самолет – обясни шофьорът като на идиот. – Качвай се.
– И къде ще ходим? Не съм се съгласявал на това. Не, махам се, дотук бях!
– Не, качвай се. Веднага.
Бръкна под седалката и Бош забеляза как мускулите на ръката му се напрягат от стискането на нещо. Обърна се да погледне пак Бош, без да разкрива какво държи. Но посланието бе недвусмислено.
– Окей, окей – примирително каза Бош. – Качвам се.
Беше последният.
От двете страни имаше пейки с места, над които висяха обезопасителни колани. Хората вече се пристягаха с тях. Бош видя свободно място до жената със звездите и седна на него, този път от лявата ѝ страна.
Двигателят на самолета забуча, а жената се наведе и каза в ухото му:
– Добре дошъл в пъкъла.
Бош се отдръпна и я изгледа. Личеше ѝ, че някога е била красива, но сега очите ѝ бяха мъртви. Предположи, че е над петдесетте, може би малко по-млада. А може би и доста по-млада, в зависимост от това колко бе състарена от наркоманията. Откъм нея се долавяше миризма на пръст. Напомняше му за някого... ъгълът на скулите? Имаше индианска кръв. Запита се дали бръснатата ѝ глава не е част от роля, като неговия бастун и шината на коляното. Образът ѝ бе на болен човек, може би на подложен на лъчетерапия.