Бош избра място до прозореца, за да може да продължи огледа на района. Видя други два самолета, подобни на техния, по-нататък на пистата, зад тях слънцето се спускаше над хоризонта. Това го ориентира, че бусът се движи в южна посока спрямо пистата.
Жената със звездите на ръката седеше две седалки пред него. Докато я гледаше, тя се наведе напред, сви рамене и скръсти ръце на гърдите си. Беше напомняне, че той само играе ролята на наркоман – останалите в буса бяха истински.
След трийсетминутно пътуване бусът спря в някакво подобие на гето, каквито Бош бе виждал при разследванията си в Мексикали и по други места оттатък границата. Беше струпване от каравани, автобуси, палатки и бараки, сглобени от алуминиева ламарина, брезент и най-различни строителни отпадъци.
Преди бусът да спре, хората наставаха от местата си и се струпаха пред страничната врата, сякаш нямаха търпение за следващата фаза от пътуването. Бош остана седнал и загледан как доскоро кротко седящите мюрета сега се бутат за по-добра позиция. Видя жената да дърпа някакъв мъж за ръката, за да мине пред него.
Вратата се отвори и хората едва не изпопадаха през отвора. През страничния прозорец Бош видя причината. Мъжът, който бе излязъл от бивака, за да посрещне буса, раздаваше на новопристигналите вечерната им доза: слагаше хапчетата в протегнатите ръце на мюретата още докато те слизаха през вратата.
Това беше моментът да изиграе ролята си, така че Бош стана, преметна раницата през рамо, нареди се зад последния, сложи ръка на рамото му и рязко го дръпна назад, за да се измъкне навън преди него.
– Хей, шибаняк такъв! – изквича мъжът.
Бош го усети, че ще се бори за мястото си. Обърна се, вдигна бастуна и го хвана с две ръце напречно пред себе си. Мъжът срещу него бе по-млад, но по-слаб заради наркозависимостта си. Бош лесно блокира замахванията му с бастуна и мъжът падна на пътеката между седалките. Без да го изпуска от поглед, Бош пристъпи към вратата.
Излезе от буса предпоследен и спря за момент пред мъжа, който го чакаше, за да пусне бледозелено хапче в ръката му. Преди да отстъпи встрани, Бош видя на хапчето числото 80. Онзи, с когото се бе спречкал, слезе последен и също получи хапче.
– Не, не, не... чакай малко! – каза той. – Трябват ми две, две! Дай ми две!
– Не, едно – отсече разпределителят. – Щом се биеш, ще получиш едно. Точка. Мърдай!
Акцентът му беше малко по-различен от този на мъжете в клиниката в Пакоима, но според Бош и той бе пришълец от Източния блок.
Наркоманът, с когото бе станало спречкването, гледаше хапчето в шепата си с такова страдание, каквото Бош бе виждал на лицата на най-отчаяните – бегълци преди десетилетия във Виетнам, наркомани в най-долните свърталища на Холивуд. Погледът им винаги изразяваше едно и също: „Какво ще правя сега?“.
– Моля – прошепна той.
– Движение, Броуди, или си заминаваш – каза дистрибуторът.
– Окей, окей – примири се наркоманът.
Последваха останалите, които вече вървяха в колона към лагера. Бош изостана последен, за да държи под око Броуди. Забеляза как жената с татуировката, която бе малко по-напред, изважда нещо от джоба си. После тя отново скръсти ръце на гърдите си, но от начина, по който се движеха раменете ѝ, Бош разбра, че върти нещо. Досети се, че е мелничката. Тя или се нуждаеше от дозата си веднага, или се страхуваше да не би някой от мъжете, може би Броуди, да ѝ вземе хапчетата.
Видя я да вдига ръце към лицето си, пред устата и носа, сякаш се готвеше да кихне. После, докато вървеше, изсмърка надробеното хапче.
Броуди завъртя глава и изгледа злобно Бош. Бош протегна бастуна и го блъсна с гумения му край в гърба.
– Мърдай.
– Дължиш ми една осемдесятка, старче – каза Броуди.
– Ела да си я вземеш. Когато пожелаеш.
– Да, ще дойда. Ще дойда.
Броуди бе вързал ръкавите на якето си около кръста си. Пожълтялата му тениска бе увиснала на костеливите му рамене. Бош виждаше татуировките, спускащи се по гърба и ръцете му. Бяха размити и нечетливи, явно направени с подръчно мастило в затворническа килия.
Мъжът от самолета и посрещачът-разпределител ги отведоха до разчистено място в центъра на лагера. Над главите им бяха опънати триъгълни брезентови платна, явно с идеята да осигуряват някаква сянка през деня, но сега слънцето вече се бе скрило зад планините и започваше да става хладно. Под краката им имаше бетон и Бош се сети, че това са плочите, дали на това селище неофициалното му име.
Под една от сенките имаше маса, зад която седеше мъж.
Дойде и шофьорът на буса и тримата биячи погледнаха мъжа зад масата, който им кимна. На червената му риза имаше забодена значка. Изглеждаше като знак на охрана. Това, изглежда, бе „шерифът“ на Слаб Сити.