На масата имаше две картонени кутии.
По време на срещата за въвеждането му в обстановката тази сутрин Бош бе разгледал няколкото снимки на Сантос, с които разполагаше УБН, и макар те да бяха отпреди повече от три години, мъжът зад масата определено не бе той. Шерифът стана и погледна хлътналите очи на стоящите пред него.
– Това ви е храната. По една на човек. Взимайте.
И отвори кутиите.
Този път липсваше трескавото оживление като на слизане от буса, когато раздаваха хапчетата. Храната определено не беше най-съществената част в живота на тези хора. Бош се придвижи напред в опашката, без да се бута, и когато стигна до масата, видя, че в едната кутия има енергийни блокчета, а в другата – опаковани във фолио бурито. Взе си полагаемата дажба и се отдалечи.
Групата започна да се разпада, понеже хората тръгнаха в различни посоки. Беше ясно, че за разлика от Бош, знаят къде да отидат. Броуди пак го изгледа лошо и след това се отправи към отметнатото платнище, служещо за врата на голяма палатка в жълто и черно, която изглеждаше сякаш е била използвана за опушване на термити.
Използвайки прикритието на безпорядъчно движещите се наоколо хора, Бош клекна, остави бастуна до себе си и започна да завързва връзките на обувките си. В подгъва на десния му крачол бяха дозите „Наркан“, от които щеше да има нужда, а в подгъва на левия имаше отвор, където да крие дадените му хапчета, за да могат впоследствие да се използват като веществено доказателство в съда, ако се стигнеше дотам. Предния ден бе тренирал маневрата със завързването неколкократно и когато вдигна нагоре крачола, за да хване връзката, мушна хапчето в дупката на подгъва от вътрешната страна.
Когато се изправи, жената с татуираните звезди мина близко до него и му прошепна:
– Очаквай Броуди да те посети тази нощ. – И се отдалечи към палатката, в която бе влязъл Броуди.
Бош я проследи с поглед, без да отговаря.
– Ей, ти!
Бош се обърна към мъжа до масата и той му посочи някъде зад него.
– Ти си там. Ползвай онова легло и сложи боклуците си под него. Утре няма да ги вземаш със себе си.
Бош се обърна да види какво има там, без да бърза да се изправя. Шерифът му сочеше към задната част на стар училищен автобус, изглеждащ като продължил кариерата си на транспортно средство за ученици с едно-две десетилетия превоз на селскостопански работници. Беше боядисан в тъмнозелено и бе на границата на разпадането. Боята му отдавна бе избледняла и окислена. Прозорците бяха или боядисани, или покрити отвътре с алуминиево фолио.
– Това са всичките ми вещи – отговори Бош. – Трябват ми.
– Няма място за тях – отсече шерифът. – Ще ги оставиш тук. Никой няма да ги пипне. Ако ги вземеш, ще ги изхвърлят от шибания самолет. Ясно ли е?
– Да, ясно.
Бош се изправи и тръгна към автобуса. Изкачи двете стъпала при задната врата и влезе. Беше сумрачно, въздухът бе кисел и застоял. Освен това бе нечовешки горещо. Леглата, за които говореше шерифът, бяха от разпродажба на армейски излишъци и бяха подредени опрени по дължина от двете страни на автобуса с тясна пътека между тях. Бош тръгна бавно по пътеката и веднага установи, че по-чистият въздух е до вратата, през която току-що бе влязъл, само че тези легла вече бяха заети от хора, които спяха или лежаха и наблюдаваха Бош с мъртви погледи.
Последното легло отдясно бе незастлано и изглеждаше свободно. Бош пусна раницата си на пода и я набута с крак под леглото. Седна на него и се огледа. Във въздуха се стелеше комбинация на разложение от воня на мръсни тела, лош дъх и миризмата на морето. Бош си спомни какво му бе казал Джери Едгар след едно тяхно посещение в моргата – че всички миризми имат аерозолен характер. Осъзна, че вдишва микроскопичните частици, идещи от наркоманите в автобуса.
Посегна под леглото и издърпа раницата. Отвори ципа, разрови из дрехите и намери шарената кърпа за чело, която бе мушната там от един от инструкторите на УБН. Сгъна я на триъгълник и я завърза около главата си и върху устата и носа си сякаш беше крадец по влаковете от някогашния Див запад.
– Не помага.
Бош се огледа. Понеже таванът на автобуса бе извит, гласът можеше да иде отвсякъде. Всички изглеждаха или заспали, или индиферентни.
– Тук.
Той се обърна. Някакъв мъж седеше на шофьорската седалка и го гледаше в огледалото над прашното табло. Бош не го бе забелязал.
– И защо не? – попита той.
– Защото това място е като раков тумор – обясни мъжът. – Нищо не е в състояние да го спре.
Бош кимна. Мъжът вероятно бе прав. Но реши все пак да остане с импровизираната си маска.