– Там ли спиш?
– Да – отговори мъжът. – Не мога да лежа. Вие ми се свят.
– Откога си тук?
– Отдавна.
– Колко хора има тук?
– Много питаш.
– Извинявай, мислех, че просто си говорим.
– Тук не се разговаря.
– Чух вече.
Бош бръкна отново в раницата. Извади една от тениските и я нави на руло за възглавница. Легна с крака към задната част на автобуса, за да може да наблюдава вратата. Погледна енергийното блокче. Не беше виждал такова досега. Не беше гладен, но може би не бе лошо да го изяде, за да има сили.
– Как се казваш? – прошепна той.
– Какво значение има? – каза мъжът на шофьорската седалка, но след малко отговори: – Тед.
– Аз съм Ник. Какво става тук?
– Пак въпроси.
– Просто искам да разбера в какво съм се забъркал. Изглежда ми като трудов лагер или нещо подобно.
– Такова е.
– И не можеш да си тръгнеш?
– Можеш, стига те да не разберат. Имаше избягали, но тук сме в центъра на нищото. Трябва ти план.
– Знаех си, че трябваше да им откажа.
– Е, не е чак толкова зле. Дават ти храна и хапчета. Трябва само да спазваш правилата им.
– Ясно.
Бош остави погледът му да се плъзне по разделящата пътека до отворената задна врата на автобуса. Свали кърпата под брадичката си и започна да разопакова блокчето. Надяваше се да му помогне да остане буден и нащрек.
Навън вече се бе почти стъмнило. За първи път Бош почувства да го стяга примката на страха. Знаеше, че опасността е голяма и го дебне от всички страни. Знаеше и че не може да си позволи да заспи дори за пет минути, най-малко през нощта.
25.
Броуди го нападна преди разсъмване, но Бош бе готов за това. Лунната светлина очерта силует в отвора на задната врата, който крадешком тръгна по пътеката между леглата със спящи хора. Бош забеляза в едната му ръка някакъв предмет. Нещо малко, може би нож. Бош лежеше, обърнат на дясната си страна, с ръка, сгъната в лакътя и прехвърлена върху шията му. Но зад леглото стискаше здраво бастуна.
Нямаше желание да разбере дали Броуди е дошъл да го обере или осакати. Но преди крадливата сянка да успее да се приближи достатъчно, замахна с всички сили, прицелвайки се в челюстта и ухото. Ударът бе толкова звучен, че за момент Бош си помисли, че бастунът се е счупил. Броуди рухна на леглото зад него и стресна спящия там, който простена и го блъсна обратно. Оръжието му – отвертка – изтрака на пода. Бош незабавно скочи, хвърли се върху проснатия на пътеката нападател и натисна бастуна напречно през гърлото му. Броуди хвана бастуна с две ръце, за да не му смачкат гръкляна.
Бош продължаваше да натиска достатъчно силно, за да затрудни дишането на Броуди, но че чак толкова силно, че да го прекъсне. Наведе се и заговори шепнешком.
– Ако опиташ пак, следващия път ще те убия. Убивал съм и мога да убия пак. Разбра ли ме?
Броуди не можеше да говори, но кимна, колкото му бе възможно.
– Сега ще те пусна, а ти ще се върнеш в дупката си и повече няма да ми създаваш проблеми. Ясен ли съм?
Броуди кимна пак.
– Добре.
Бош намали натиска, но се поколеба за момент, преди да пусне Броуди. Трябваше да е готов за евентуална измама. Вместо обаче да опита нещо, Броуди пусна бастуна и вдигна ръце с разтворени длани.
Бош започна да се надига.
– Добре, сега марш оттук.
Без нито дума Броуди също се надигна и се изправи. Тръгна бързо по пътеката към задната врата на автобуса. Бош не се заблуждаваше, че няма да се поколебае да го нападне пак, ако му се удаде възможност.
Взе отвертката и издърпа раницата си изпод леглото. Скри я на дъното в основното отделение и чу шепот откъм шофьорската седалка.
– Добра работа с тоягата.
– Бастун е – поправи го Бош.
Изчака да чуе дали Броуди няма да бъде пресрещнат отвън от шерифа или някой друг, чул боричкането им. Нищо подобно. Клекнал, отново зарови в раницата си и се преоблече в черна тениска с емблемата на „Ел Ей Лейкърс“. Напъха флакона с разслабително в един от джобовете си, изправи се и се обърна към вратата в задния край на автобуса.
– Къде отиваш? – прошепна Тед. – Не излизай.
– Къде е тук тоалетната? – попита вместо отговор Бош.
– Следвай носа си, човече. От южната страна на лагера.
– Разбрах.
Тръгна по пътеката, като внимаваше да не се бута в стърчащи крайници. Когато стигна при вратата, се задържа за миг в сянката вътре и огледа откритото пространство, където бе седял шерифът. Сега там нямаше никого, дори масата бе прибрана.
Слезе от автобуса и отново застина. Въздухът продължаваше да носи миризмата на Салтон, но определено бе по-прохладен и свеж, отколкото в автобуса. Бош свали кърпата върху брадичката си и я остави да виси свободно на шията му. Вслуша се. Нощта бе тиха и хладна, а звездите ярки в черното небе. Стори му се, че чува тихото бучене на двигател някъде в или извън лагера. Но не можеше да определи от коя посока иде.