Въпросът къде може да се облекчи беше, разбира се, заблуда. Единственото му желание бе да разузнае какво има в лагера, за да е наясно с основните ориентири и разстояния, което можеше впоследствие да помогне в начертаването на карти при съставяне на заповеди за претърсване, ако операция „Мръсни дънки“ изобщо стигнеше дотам.
Избра напосоки път между палатката, където знаеше, че се намира Броуди, и редица паянтови постройки. Вървеше бързо и тихо и след малко разбра, че се отдалечава от източника на бученето. Продължи към южната страна на лагера и усети, че тук въздухът вони, заради четирите преносими тоалетни, монтирани върху платформата на ремарке. Отровната миризма издаваше, че не са почиствани от седмици, ако не и месеци.
Продължи по периферията по посока на часовниковата стрелка. Отвън лагерът изглеждаше по същия начин като биваците, появили се през последните години в едва ли не всеки празен паркинг или парк в Лос Анджелис – столицата на бездомниците в страната.
Докато наближаваше северната страна на лагера, шумът на двигателя постепенно се засилваше и скоро Бош видя осветено отвън ремарке с двойна широчина, с климатик, захранван от генератор на петдесетина метра в шубраците зад него.
Това трябваше да е щабквартирата. Шерифът, разпределителят и може би пилотите на самолетите, които бе видял, вероятно бяха вътре, в комфорта на климатизирана среда.
Предположението му бе потвърдено след като се приближи внимателно под ъгъл и скоро видя два буса, паркирани успоредно един до друг зад ремаркето. След малко забеляза сянка да минава зад пердето на единствения осветен прозорец. Някой вътре бе още буден.
Бош бързо тръгна към бусовете, за да ги използва в случай на нужда за прикритие. Когато стигна при тях, се притисна към задницата на единия и огледа горните ръбове на ремаркето за наблюдателни камери.
Не забеляза такива, но беше твърде тъмно, за да е сигурен. Знаеше, че сигурно има цял куп електронни мерки срещу натрапници. Въпреки това трябваше да рискува, за да види какво има в ремаркето.
Придвижи се към осветения прозорец. На вратата висеше недвусмислен надпис „Вход забранен“, допълнен със заплахата „Нарушителите ще бъдат застреляни“.
Но това не можеше да го спре. Пердето не бе дръпнато докрай. Имаше петсантиметрова междина, която му позволяваше да огледа какво има вътре.
Вътре имаше двама мъже. Бяха бели, по потници, разкриващи яки татуирани ръце и плещи. Седяха на маса, играеха карти и пиеха чиста прозрачна течност от бутилка без етикет. В центъра на масата имаше купчинка бледо оцветени хапчета – явно оксикодон, – използвани за залози.
Единият мъж явно загуби раздаването и докато противникът му злорадо прибра залога към своята страна, забърса картите от масата на пода. Бош проследи движението на ръката с поглед – и тогава забеляза третия човек в стаята.
Беше чисто гола жена. Лежеше на протрит диван отляво. Лицето и тялото ѝ бяха обърнати към облегалката на дивана и тя изглеждаше заспала или в безсъзнание. Бош не можеше да види лицето ѝ, но не беше нужно да е гений, за да разбере какво всъщност става. Намръщи се отвратено. През всичките си години в правоохранителните органи беше избягвал работата под прикритие точно поради тази причина. Като следовател на случаи с убийства бе виждал примери на най-лошото, което човешките същества могат да си причинят едно на друго. Но когато му се бе налагало да се явява като свидетел, престъплението вече беше извършено и страданието бе приключило. Всеки случай бе оставял психологическия си белег, но това поне бе балансирано от справедлива присъда. Бош наистина не бе успявал да разреши всеки случай, но поне бе изпитвал удовлетворението, че е вложил най-доброто от себе си.
Но когато си под прикритие, се преместваш от безопасните граници на наложеното възмездие в света на обезправените. Сблъскваш се с хора, които се преследват взаимно, и няма нищо, което можеш да направиш, без да разрушиш легендата си. Трябва да приемаш нещата и да ги преживееш, за да стигнеш до фазата на правораздаване. Бош искаше да нахлуе в ремаркето и да спаси жената, но не можеше да го направи. Не сега. Имаше по-висша справедливост, която бе целта му.
Извърна очи от жената и пак погледна двамата мъже. Струваше му се очевидно, че разговарят на руски, а и буквите в татуировките им бяха на кирилица. И двамата имаха „затворнически“ телосложения на полицейски жаргон: несъразмерно развити торсове с релефна мускулатура, резултат от години тренировки в килиите – лицеви опори, коремни преси, набирания, – и относително хилави долни крайници. Единият беше видимо по-възрастен – някъде към трийсет и пет, остриган късо като войник. Другият беше доста по-млад и с изрусена до бяло коса.