Бош огледа телосложенията им и сравни движенията им с онези от видеото при стрелбата в аптеката, както и при пристигането и заминаването на летище „Уайтман“. Можеше ли те да са стрелците? Нямаше как да е сигурен, но за него ключът бе в небрежността, с която двамата бяха насилили жената: бяха я упоили, несъмнено я бяха изнасилвали и я бяха захвърлили гола на дивана. За Бош човек, направил това, бе способен със същото безразличие да извърши и убийство. Вътрешният усет му подсказваше, че това са двамата, убили Хосе Ескивел и сина му.
И те щяха да го отведат до Сантос.
Зърна отражение на светлина от алуминиевата обшивка на ремаркето, обърна се и видя да се приближава мъж с фенерче. Бързо се сниши, отдръпна се назад към бусовете и се мушна между тях.
– Ей!
Бяха го забелязали. Промъкна се към задната част на бусовете. Трябваше да реши какво да прави.
Наведе се под нивото на прозорците на бусовете и забърза възможно най-далече от ремаркето. Мъжът с фенерчето се приближаваше тичешком.
Бош изчака секунда и се спусна към ъгъла на ремаркето. Знаеше, че добере ли се дотам, ще може да се скрие от лъча на фенерчето. Докато тичаше, чу как мъжът говори разпалено и се сети, че използва радиостанция. Следователно имаше поне още един охранителен патрул.
Стигна до ъгъла на ремаркето, без да чуе друг вик. Долепи се до стената и надникна иззад ръба. Забеляза светлото петно на фенерчето до генератора, което му даваше около петдесетина метра аванс. И тъкмо да хукне към лагера, видя да се приближава друго светло петно на фенерче. Нямаше избор. Хвърли се наляво, за да се скрие зад една стара каравана, преди да го забележи вторият патрулиращ.
Добра се до прикритието на косъм, буквално миг преди лъчът да го освети. Чу още гласове и викове и разбра, че оживлението отвън е изкарало руснаците от мобилния им дом, за да видят какво става.
Бош затича и след малко стигна до преносимите тоалетни. Беше пак там, откъдето бе тръгнал. Зави, влезе на територията на лагера и тръгна по пътеката към автобуса.
Но не успя да стигне до него. Лъчите на фенерчетата го удариха в очите и после някой го събори на земята с тласък в гърба.
– Какво правиш, да ти го начукам? – попита нечий глас.
– Отидох до кенефа – изхъхри Бош. – Не може ли?
– Вдигни го – нареди глас с руски акцент.
Грубо го вдигнаха от земята – шерифът и някакъв друг мъж, сигурно неговият помощник.
Пред него стояха двамата играчи на карти. По-възрастният се приближи и Бош усети лъх на водка.
– Обича наднича? – попита мъжът.
– Какво? – възмутено възкликна Бош. – Не, трябваше да отида до кенефа.
– Не, ти обича наднича. Да се... прокрадва?
– Не съм аз.
– А кой тогава? Вижда друг да наднича? Не, само ти.
– Не знам, но не съм бил аз.
– Ще видим. Претърсете го. Кой е той?
Шерифът и помощникът му претърсиха Бош
– Нов е – каза шерифът. – Онзи с револвера.
Извади портфейла на Бош от джоба му и насмалко да му скъса верижката.
– Чакай, чакай – извика Бош.
Откопча катарамата на колана си, за да освободи портфейла, без да го отделя от верижката. Шерифът го подаде на руснака, който каза:
– Светни.
Помощникът му светна с фенерчето си и руснакът прерови портфейла.
– Рийли – каза той, изопачавайки измисленото име на Бош.
Шерифът намери флакона с разслабително и също го подаде на руснака. Русият мъж каза нещо на руски, но онзи, който държеше портфейла, не му обърна внимание, а попита:
– Защо се потиш, Рийли?
– Защото ми трябва доза – отговори Бош. – Дадоха ми само една.
– Сби се в буса – обясни шерифът.
– Не сме се били – възрази Бош. – Само се сбутахме. Трябваше ми доза.
Руснакът затвори портфейла и се замисли. После го подаде на Бош.
Бош помисли, че се е отървал. Връщането на портфейла означаваше, че прегрешението му е простено.
Но грешеше.
– На колене – заповяда руснакът.
Силни ръце натиснаха едновременно плещите на Бош и той падна на колене. Руснакът бръкна зад гърба си и извади револвер. Бош веднага позна в него отнетото му оръжие.
– Този боклук твой, Рийли?
– Да, взеха ми го в клиниката.
– Е, сега е мой.
Бош мълчеше.
– Знаеш, че съм руснак, нали?
– Да.