На всяка спирка групата се задържаше по около час, а пазачът обикновено разделяше мюретата поединично и по двойки, за да не се образува опашка от подозрително изглеждащи парцаливи наркомани, които да възбудят подозрение сред невинните посетители на аптеката. От Тулеър отидоха в Модесто, после във Фресно, и на всяко място потокът от флакони с кехлибарен цвят се стичаше в раницата на пазача.
Във Фресно самолетът се бе преместил и ги чакаше на друга писта край ферма за добив на пеканови ядки. Другият бус вече бе пристигнал и когато се качи в самолета, Бош видя, че местата по пейките до прозорците са заети. Но все пак успя да седне до жената със звездите. Както му беше казала, не ѝ проговори... поне в началото.
Преди самолетът да излети, Бош видя каперът от неговия бус да прехвърля раницата си през прозореца на пилотската кабина. Пилотът дори разписа някаква бележка за полученото количество и я връчи на капера. След това самолетът набра скорост и излетя на юг. Този път останаха на курса без завои и маневри за избягване на проследяване.
Бош благоразумно мълча около половин час, преди да се наведе към жената до себе си и да проговори с глас, който едва надвиваше бученето на двигателя:
– Права беше. Той дойде снощи. Но аз бях готов.
– Личи си – подхвърли тя; явно говореше за синината на лицето на Броуди.
– Благодаря ти.
– Забравѝ.
– Откога си в този капан?
Тя се извърна така, че го загърби. Но после, изглежда, размисли, обърна се отново към него и каза:
– Не си и помисляй да ме спасяваш. Остави ме на мира.
– Опитвам се да спася себе си. Мислех, че можем взаимно да си помогнем... нищо повече.
– Какви ги говориш? Та ти си току-що пристигнал. Не си жена и дори представа нямаш какво е.
В съзнанието на Бош изникна образът на захвърлената на дивана жена, докато руснаците залагаха на хапчетата, които бяха източникът на човешката деградация и страдание.
– Знам – призна той. – Но съм видял достатъчно, за да ми е ясно, че това е все едно да си роб.
Тя не му отговори, но рамото ѝ остана обърнато към него.
– Когато реша да предприема нещо, ще те известя – опита да се да поддържа разговора той.
– Недей – отговори му тя. – Нищо няма да постигнеш и ще те убият. А аз не искам да имам нищо общо с това. Както ти казах още първия път, остави ме на мира!
– А защо ме предупреди за Броуди, ако толкова държиш никой да не се занимава с теб?
– Защото той е животно и едното няма нищо общо с другото.
– Схванах.
Тя опита да се отдръпне от Бош, но долният край на бледожълтото ѝ яке се оказа затиснат от него. Якето се смъкна от рамото ѝ и той видя потничето отдолу и част от татуировка.
ЙЗИ
2009
Жената гневно издърпа затиснатия край на дрехата си и загърна рамото си, но Бош бе видял достатъчно, за да разбере, че това е част от татуировка в памет на скъп човек. Преди осем години беше загубила някой важен за нея. Достатъчно важен, за да иска да съхрани спомена за него завинаги. Запита се дали тази загуба не е причината за присъствието ѝ в този самолет.
Видя, че Броуди го наблюдава от отсрещната пейка. Усмихна се многозначително и Бош схвана, че е допуснал грешка – Броуди бе видял опита му да установи контакт с жената. И сега знаеше, че може да се добере до него през нея.
След час самолетът кацна, този път много по-меко. Бош нямаше представа къде се намират, докато не слезе и не видя, че пак са в хангара на „Уайтман“. Чакаха ги два буса и Бош се постара да е близо до жената с татуировките. Когато групата се раздели, попадна в същия ван с нея и Броуди.
От „Уайтман“ бусът пое надясно по Сан Фернандо Роуд, но след това се качи на булевард „Ван Найс“ за първата спирка на аптека. Бяха в Пакоима и очевидно не искаха да се отбиват в Сан Фернандо.
Шофьорът – беше същият, който бе ударил Бош в слабините в клиниката предния ден – разби своите седмина мюрета на две групи и започна с Бош и още двама, които прати в аптеката. Броуди и жената със звездите останаха във втората група. Бош мина през процеса на предаване на рецепта и фалшива идентификация на аптекаря и изчака да преброят и сложат хапчетата му във флакон. На повечето от досегашните места хапчетата ги бяха чакали готови за вземане – аптекарите явно държаха да сведат до минимум времето на престой на бродягите при тях. Но в тази аптека казаха на Бош да изчака отвън или да се върне след половин час.
Той излезе и сподели това с руснака. Той не беше доволен и каза на Бош и другите двама да се върнат и да чакат вътре, за да принудят аптекаря да побърза. Бош направи, както му беше наредено, и нервно пристъпваше от крак на крак пред погледа на аптекаря, когато се обърна и видя друг клиент да разглежда стелките на д-р Шол. Беше Бела Лурдес. Тя заговори тихо, без да поглежда към него: