22 „Салвейшън Маунтън“ – артинсталация, покриваща хълм в пустинята Колорадо, в околностите на Слаб Сити, на няколко километра от морето Салтон; създадена е от кирпич, слама и хиляди литри боя – включва многобройни стенописи и надписи с библейски цитати; смятана е от някои хора за национално богатство. – Б. пр.
27.
В неделя сутринта нямаше стряскащо събуждане. Никой не мина покрай автобуса да блъска с дръжката на метлата и да крещи, че е време всички да стават. В неделя лагерът спа до късно. След като изобщо не бе мигнал първата нощ в лагера, Бош просто се предаде на изтощението и спа дълбоко, като витаеше в тъмните тунели на сънищата, и когато руснакът с русата коса го събуди, като раздруса леглото му, бе объркан, загубил представа кой е самият той и кой е мъжът, който го гледа отгоре.
– Идваш – късо нареди руснакът. – Веднага.
Бош дойде на себе си и осъзна, че това е руснакът с най-лошия английски, който се бе държал встрани в петък вечерта, когато партньорът му бе опрял в челото на Бош револвера и дори бе дръпнал спусъка.
За себе си Бош ги бе кръстил Иван и Игор и този, дето обикновено не говореше, бе Игор.
Бош стана, разтри очи, ориентира се и започна да се обува; чудеше се пак ли ще летят по аптеки, в почивен ден, когато повечето малки невключени във вериги аптеки най-вероятно щяха да бъдат затворени, особено онези в бедните латино квартали, където неделята се смяташе за ден за почивка и отдаденост на религията.
– Идва. Бърза.
Игор го чакаше, като се мръщеше от вонята в автобуса. Мълчаливо му посочи вратата.
– Окей, окей – примирено каза Бош.
Огледа се и видя, че е единственият, когото Игор е събудил. Всички останали наоколо бяха като мъртви за света.
– Къде отиваме? – осмели се да попита той.
Но Игор не отговори. Преди да обуе и лявата си обувка, Бош се пресегна и взе от пода шината си за коляно. Нагласи я около левия си глезен, за да я използва по-късно, и едва след това приключи с обуването. Завърза връзките, хвана бастуна си и се изправи, готов да тръгне по аптеки, макар в него да се засилваше подозрението, че планът за деня е съвсем друг.
Игор посочи към пода.
– Раница.
– Какво?
– Взема раница.
– Защо?
Игор се обърна и тръгна към изхода на автобуса, без да обяснява. Бош сграбчи раницата си и го последва.
Навън го посрещна ослепително слънце. Той продължи да задава въпроси, надявайки се да получи поне някакъв намек за предстоящото.
– Ей, какво става?
Нямаше отговор.
– Къде е твоят приятел, дето знае английски? – опита пак Бош. – Обяснете ми какво става.
Но руснакът продължаваше да игнорира словесния поток на Бош и само му показа с жест да го последва.
Минаха през лагера до разчистеното място, откъдето предния ден бусовете бяха взели пътуващите. Този път имаше бус, който чакаше с отворена врата. Игор посочи вратата.
– Ти отива.
– Да, схващам. Отивам къде?
Никакъв отговор. Бош спря като закован и го изгледа.
– Ти отива.
– Първо ще отида до кенефа.
Бош посочи с бастуна южната страна на лагера и тръгна натам. Игор го сграбчи за рамото и грубо го завъртя към буса.
– Ти отива! – И го блъсна с такава сила, че Бош едва не изпусна бастуна, опитвайки да се хване за рамката на вратата.
– Окей, окей. Отивам.
Качи се и седна точно зад шофьора. След него се качи руснакът, плъзна вратата, за да я затвори, и седна на пейката зад Бош.
Бусът потегли и скоро Бош разбра, че се насочват към пистата. Знаеше, че мъжът зад него не притежава нужните езикови умения, за да отговори на въпросите му, но засилващата се тревога относно случващото се му пречеше да спре да задава въпроси. Наведе се напред, за да се появи в периферното зрение на водача, и попита:
– Ей, шофьорът? Какво правим? Защо съм единственият, който ще се качва на самолета?
Но шофьорът се държеше сякаш не го вижда и не го чува.
Стигнаха при пистата за по-малко от десет минути. Бусът спря до самолет с вече въртящо се витло. Не беше същият като предишния, но определено бе самолет за парашутни скокове, който можеше да побере няколко пасажери. Другият руснак, Иван, стоеше до отворената врата за скокове, застанал в сянката на крилото над главите им.
Игор стана и отвори вратата на буса. Хвана Бош за тениската и го дръпна към отвора.
– Ти отива. Самолет.
– Да, разбрах.
Бош едва не падна от буса, но запази равновесие с помощта на бастуна. Тръгна към Иван. Държеше бастуна за правата част, а не както когато го използваше за ходене. Искаше да не проявява никаква слабост пред мъжа, с когото предстоеше да влезе в конфликт.