– Какво става? Защо съм единственият пасажер?
– Защото си отиваш у дома – обясни Иван. – Веднага.
– Какви ги говориш? Какъв дом?
– Връщаме те. Не те искаме.
– Какво? Защо?
– Просто се качва на самолет.
– Знае ли началникът ти за това? Вчера ви доставих четиристотин хапчета. Това са много пари. Няма да му хареса да ги губи всеки ден.
– Какъв началник? Качвай се на самолета.
– Всички говорите едно и също. Защо? Защо трябва да се кача на самолета?
– Защото те връщаме. Не те искаме.
Бош поклати глава сякаш не можеше да проумее какво му казват.
– Чух хората да говорят. Казвал се Сантос. На Сантос няма никак да му хареса.
Иван се подсмихна.
– Сантос отдавна го няма. Аз съм босът. Качвай се на самолета.
Бош го изгледа за момент, опитвайки се да прочете по лицето му дали казва истината.
– Добре. Обаче си искам парите и хапчетата. Имахме сделка.
Иван кимна и извади от джоба си пластмасово пликче. В него имаше хапчета и сгънати банкноти, най-външната бе стодоларова. Разтърси го и го подаде на Бош.
– Ето. Това ти се полага. Качвай се.
Бош се качи през вратата за скокове и отиде в задната част, възможно най-далече от вратата. Седна на пейката, която минаваше по дължина на задната напречна стена, и погледна назад. Иван и Игор също се качиха и заеха места в предната част от двете страни. Изглеждаше сякаш охраняват изхода.
Бош знаеше, че е в опасност. Издаде ги даването на парите. Можеха лесно да си ги спестят, като го убият. Но разплащането с него имаше за цел да го успокои, да го накара да повярва, че наистина ще го върнат у дома.
Иван удари с юмрук по алуминиевата врата за пилотската кабина и самолетът започна да рулира към началото на пистата. Бош се сети за думите на Иван относно Сантос и реши, че има логика. УБН не разполагаха със скорошна информация за организатора на тази операция. Хован бе казал, че последната известна снимка е отпреди почти година. Изглежда, Сантос и лоялните на него бяха ликвидирани от руснаците, особено ако те някак бяха надушили за предстоящо арестуване и обвинения, които биха го направили слабо звено в схемата. Това обясняваше и защо операцията като че ли страдаше от недостиг на персонал, а двамата началници вършеха „мократа“ работа.
Разбра, че ако Иван и Игор са двамата убийци от аптеката в Сан Фернандо, разрешаването на случая е пред очите му.
Самолетът зави и замря преди да се засили по пистата. Бош вече знаеше как ще свърши за него това пътуване. Сложи бастуна напречно на бедрата си, извади портфейла си и скъса верижката, така че да изглежда като нервен жест. Надяваше се екипът на УБН наистина да е наблизо.
Престори се, че изважда парите от пликчето и ги слага в портфейла. След това прибра поотделно портфейла и пликчето с останалите в него хапчета по джобовете си.
Самолетът потегли по пистата и почна да набира скорост. В кабината задуха мощна струя. Руснаците не бяха затворили вратата за скокове. Бош им я посочи и извика:
– Няма ли да я затворите?
Иван поклати глава, направи жест към отвора и извика в отговор:
– Няма врата!
Бош не го бе забелязал.
Самолетът излетя. Набра височина под остър ъгъл и Бош бе притиснат към задната стена на кабината за пасажери. Почти веднага самолетът накрени наляво, без да спира да се издига. След малко изравни и пое по курс на запад.
Бош знаеше, че този курс отвежда към морето Салтон.
28.
Когато самолетът изравни, пилотът намали скоростта. Бученето на витлото спадна и това послужи като сигнал за Иван. Той стана и тръгна към Бош в задната половина. Трябваше да се наведе, за да не удари с глава извития таван. Докато се приближаваше, извади от предния си джоб мобилен телефон. Когато стигна при Бош, клекна като кечър в бейзбола. Погледна Бош, после погледна екрана, пак върна поглед върху Бош и заяви:
– Ти полицай.
Не беше въпрос. Беше констатация.
– Какво? – изненада се Бош. – За какво говориш?
Иван отново погледна екрана. С крайчеца на окото си Бош можеше да види, че Игор седи на мястото си и ги наблюдава.
– Хар-р-и-й Боош – проточи Иван. – Полицай.
– Нямам представа за какво говориш – каза Бош. – Не съм...
– Полицейско управление Сан Фернандо. Така пише тук.
– Къде пише така?
Иван завъртя телефона си към Бош така, че да вижда екрана. Беше снимка на сгъната страница от вестник. На страницата имаше негова снимка, която, доколкото можеше да прецени, бе направена през седмицата пред „Ла Фамилия Фармация“ в деня на убийствата. Страницата бе продължение на началото на история, но не историята на убийствата в аптеката. Заглавието над текста на материала и снимката казваха на Бош всичко, което трябваше да знае: