Оперативката в командния пункт бе последвана от двучасов оглед на ограниченото вътрешно пространство на самолета, по време на който Бош се опита да покаже на следователите за какво бе разказвал предните три часа. Накрая се споразумяха той да остане достъпен до края на седмицата за евентуални уточнения от страна на всички агенции. Беше освободен горе-долу едновременно с трупа на руснака – за него той си оставаше Иван, – който бе транспортиран до патолозите за аутопсия.
Междувременно научи, че УБН събира отряд за операция срещу лагера до Слаб Сити с цел задържане на останалите играчи в наркомрежата. Беше решено до завършване на операцията да се поддържа информационно затъмнение за медиите.
Бош бе откаран в СФПУ от Лурдес. Беше оставил там джипа си, заедно с истинските си документи за самоличност и мобилния си телефон. Освен това тя трябваше да прибере окървавените му дрехи като веществено доказателство в бъдещото следствие. Докато пътуваха, той свали прозореца от своята страна, понеже не можеше да понася собствената си миризма.
– Ще говориш ли с госпожа Ескивел за случилото се?
– Мисля, че ще е добре да изчакаме, докато не получим разрешение от УБН –отговори Лурдес. – Да не би да искаш да дойдеш с мен?
– Не-е... тя ще е по-спокойна само с теб, а и ти знаеш испански. Освен това случаят си е твой.
– Да, но ти го разреши.
– Няма да съм сигурен в това, докато не открият Игор.
– Ами... морето е солено, значи плаваемостта е по-висока. Рано или късно ще го намерят.
От оперативката тя вече знаеше кои са Иван и Игор. Даването на имена на основните действащи лица бе улеснило разказването на цялата история, но в интерес на истината, никой не знаеше истинските им имена. Бош се замисли за това и се сети за жената с татуировките – друго лице, чието истинско име не знаеше.
– Какво стана с жената, която Хован и Едгар задържаха в аптеката в събота?
– Направиха ѝ досие и я изпратиха във Ван Найс.
Арестът на СФПУ не бе предназначен за задържане на жени. Жените се пращаха в ареста на Ван Найс, който бе под юрисдикцията на ЛАПУ и разполагаше както с женско крило, така и с център за детоксикация.
– Случайно да си чула истинското ѝ име?
– Ъ-ъ... да... чух го. Беше... какво беше... Елизабет някоя си. Клейбърг или Клейтън... едно от двете. След малко ще си спомня.
– Беше ли контактна?
– Питаш дали ни е благодарила, че сме я измъкнали от практическото робство, което ти описа на оперативката? Не, Хари, тя не спомена такова нещо. По-скоро бих казала, че беше ядосана, че е задържана и няма да си получи в ареста следващото хапче.
– Не долавям в гласа ти нотка на симпатия.
– Не си прав. Всъщност ѝ съчувствам. Занимавам се с наркозависими през целия си живот, включително в собственото ми семейство, но е трудно да се намери балансът между съчувствието и нещастието, което те носят на своите семейства и околните.
Бош кимна. Разбираше я. Но усещаше, че я тревожи и нещо друго.
– Мислиш ли, че съм подхвърлил уликата в онзи случай отпреди трийсет години?
– Какво?! Защо повдигаш този въпрос?
– Защото усещам, когато хората около мен са разстроени. Ако става дума за това, нямаш причина за безпокойство. Вестникът представя нещата по неприятен за мен начин, но няма да им се получи. Това си е оклеветяване.
– Опитват се да те натопят?
Скептицизмът в гласа ѝ започваше да обижда Бош, но той се опита да не му обръща внимание.
– Точно така. И това ще се разбере по време на слушането – увери я той.
– Надявам се да стане така.
Пристигнаха в управлението и паркираха отстрани. Бош влезе в новия арест, съблече се пред дежурния полицай и пусна дрехите си в дадения му кашон. Докато полицаят отнасяше кашона на Лурдес за обработка, той влезе в банята и остана под хладната струя цели двайсет и пет минути, като използва щипещия антибактериален сапун върху всеки квадратен сантиметър от кожата си.
Когато се изми и изсуши, му дадоха арестантски гащеризон и голф тениска от годишния благотворителен турнир, провеждан от управлението. По обувките му също бе имало следи от кръв, така че и те бяха заминали с кашона, затова обу арестантски сандали.
Не му пукаше как изглежда. Беше чист и отново се чувстваше човешко същество. Мина през детективското бюро, за да вземе ключа за „кабинета“ си в килията – беше оставил там и ключа за колата, документите си и телефона. Лурдес беше в стаята за оперативки. Беше разстлала на масата плътна опаковъчна хартия и правеше снимки на отделните части от облеклото на Бош, преди да ги запечата поотделно в торбички за веществени доказателства.