Мълчание.
– Чуваш ли ме, Холър?
– Да. Мислех... Хайде да оставим това решение за утре. Ще видим кое е най-добро, докато хапваме палачинки.
– Става.
Бош затвори. След разговорите с дъщеря си и с адвоката си започваше да се успокоява. А и имаше добър краткосрочен план. Замисли се за Сото и дали все пак да не ѝ се обади. Вярно, че бяха партньори само за кратко през последната му година на работа в ЛАПУ, но за разлика от партньорството с Едгар, доверието между тях се бе задълбочило. Та той можеше да профучи на червено през кръстовище, ако тя му извикаше: „Чисто“. Без замисляне.
Инстинктът му подсказваше, че това не се е променило.
23 Препратка към много текстове в Библията (Исая 43:27, Изход 20:5, 34:7, Числа 14:18 и много др., в някои от които се говори за „беззаконие“ на бащите/праотците) – Б. пр.
31.
Щом чу затварянето на входната врата, Мади изскочи от стаята си. Сграбчи Бош в отчаяна прегръдка, която го накара да се почувства едновременно безкрайно щастлив и страхотно нещастен.
– Всичко е наред – успокои я той.
Притисна главата ѝ към сърцето си и я пусна. Тя отстъпи крачка назад и го изгледа, докато той правеше същото с нея. Можеше да види засъхналите следи от сълзи по лицето ѝ. Стори му се някак пораснала от последния път, когато се бяха виждали. Не знаеше дали това е резултат на преживяното от нея през последното денонощие, или е вследствие на естествения ход на нещата. Беше минал само месец от последната им среща, но тя бе едновременно по-висока и по-слаба, а освен това бе оформила пясъчнорусата си коса в по-ниска прическа на кичури. В това имаше нещо професионално.
– Господи... в какво си се облякъл? – възкликна тя.
Бош свали поглед, за да се огледа. Арестантският гащеризон и особено сандалите бяха наистина шокиращи.
– Ъ-ъ... това... ммм... е дълга история – уклончиво отговори той. – Трябваше да ми вземат дрехите като веществено доказателство и нямаха нещо по-подходящо.
– Защо дрехите ти са веществено доказателство?
– Ама... точно тази част прави историята дълга. Как стои въпросът с вечерята? Ще останеш ли, или трябва да се връщаш? Знам, че се готвеше за някакво пътуване, така ли беше?
– Ще тръгваме утре, но е мой ред да готвя в неделя.
Бош знаеше, че дъщеря му и трите ѝ съквартирантки имат традицията да се редуват коя да готви неделя вечер – единствената вечер в седмицата, в която си бяха обещали да се хранят заедно. Мади не можеше да предаде приятелките си.
– Но искам да чуя историята, тате – настоя тя. – Чаках те цял ден и смятам, че заслужавам да я чуя.
Бош кимна – дъщеря му имаше право.
– Окей, дай ми пет минути да се преоблека в нормални дрехи – каза той. – Не ми харесва да приличам на затворник
Тръгна по коридора към стаята си и ѝ извика по пътя да полее растенията. През гимназиалните си години тя бе настояла да купят няколко саксии с различни растения за задната веранда и съвестно ги бе поливала редовно, но след заминаването ѝ в колежа това задължение се бе прехвърлило на Бош и се оказа затруднително за човек с неговия график.
– Вече го направих – извика му тя в отговор. – Бях толкова нервна, че ги полях два пъти!
– Чудесно – извика и той. – Сега няма да ги мисля поне седмица.
Отърва се с облекчение от затворническото облекло. Докато събличаше гащеризона, на пода падна пликът, адресиран до него. Бош го остави на нощната масичка, за да го отвори и прочете по-късно. Преди да облече своите дрехи, отиде в банята, за да избръсне петдневната си брада. Обу дънки, избра бяла риза с копчета и черни маратонки. По обратния път мина през кухнята, за да изхвърли гащеризона и сандалите в кошчето под мивката.
Отиде при хладилника за бира. Нямаше и този факт не се промени, колкото и да се навеждаше, за да огледа подробно по-дълбоките ъгълчета.
Изправи се и погледна бутилката бърбън върху хладилника. Отказа се, макар определено да имаше нужда от нещо, за да се успокои. Но като видя бутилката се сети, че бе решил да даде остатъка от скъпоценната течност на Едгар, за да му благодари за предупреждението относно полетите на самолета над морето Салтон.
– Тате?
– Да... извинявай.
Върна се в дневната, за да разкаже историята. Нямаше никой друг на света, на когото Бош вярваше повече, отколкото на дъщеря си. Разказа ѝ всичко, при това с повече подробности, отколкото бе споделил с групата в мобилния команден пункт. Мислеше, че подробностите ще са важни за нея, и в същото време знаеше, че ѝ разказва за тъмната страна на света. Това бе място, за което тя трябваше да знае – или поне така смяташе той, – без значение как щеше да се развие собственият ѝ живот. Завърши с извинение.