– Съжалявам – каза той, – може би не беше нужно да знаеш всичко това.
– Не, трябваше – настоя тя. – Просто не мога да повярвам, че си го направил по собствена инициатива. Но си извадил такъв късмет! Та онези хора са можели да те убият. И аз щях да остана самичка.
– Съжалявам... Мислех си, че с теб всичко ще е наред. Ти си силна. И вече си самостоятелна. Знам, че имаш съквартирантки, но си независима. Смятах...
– Много ти благодаря, тате.
– Виж... пак извинявай. Но исках да заловя тези хора. Онова, което е направило момчето – синът имам предвид, – е много благородно. Когато всичко излезе наяве, хората сигурно ще кажат, че е бил наивен глупак и е нямал представа с какво се захваща. Но няма да научат истината. Той е бил благороден. А това вече не се среща толкова често по света. Хората лъжат, президентите лъжат, корпорациите лъжат... светът е грозен и все по-малко са онези, които се осмеляват да се опълчат. Знаеш ли... мисля, че не исках направеното от онзи младеж да отиде на... Не исках да се измъкнат, казано простичко.
– Разбирам. Но следващия път помисли и за мен. Ти си всичко, което имам.
– Да, обещавам. Но и ти си всичко, което имам.
– Разкажи ми сега другата история. Онази от днешния вестник.
Тя вдигна визитката на Дейвид Рамзи, която бе намерила оставена на входната врата. Това напомни на Бош, че още не е прочел целия материал в „Таймс“. Сега ѝ разказа за случая „Даниел Скайлър“ и опита на Престън Бордърс да се измъкне от предстоящата екзекуция и да натопи Бош, че му е подхвърлил улика с критично значение за процеса. Разказът му продължи дълго, но в един момент тя се усети, че закъснява, защото я чакаше дълъг път чак до околия Ориндж. Вече бе решила да купи вечерята по пътя, вместо да готви посред нощ.
Прегърна го продължително и излезе. При колата си спря и каза:
– Тате, искам да дойда на слушането в сряда.
При нормални обстоятелства на Бош нямаше да му хареса тя да присъства на слушания по неговите случаи. Но сега бе по-различно, защото имаше чувството, че процесът е срещу него. Следователно имаше нужда от цялата морална подкрепа на света.
– Ами Импириъл Бийч? – напомни ѝ той.
– Е, ще се прибера достатъчно рано – махна с ръка тя. – Ще взема влака.
Извади телефона от задния си джоб и отвори приложение.
– Какво правиш?
– Това приложение се казва „Метролинк“. Ти нали казваше, че си смятал да дойдеш с влака, за да ме видиш. Инсталирай си това приложение. Ето, аз например мога да взема влака в шест и трийсет, който пристига на Юниън Стейшън в осем и двайсет.
– Сигурна ли си?
– Да, ето го написано...
– Не, имам предвид идването ти.
– Разбира се. Искам да съм тук заради теб.
Бош я прегърна пак.
– Добре, ще ти изпратя подробностите. Не мисля, че заседанието ще е преди десет. Значи можем да закусим преди него... освен ако не трябва да се видя с чичо ти.
– Добре, както се получи.
– Какво ще вземеш за вечеря?
– Избрала съм „Занкоу“, после колата ми цял месец ще мирише на чесън.
– Може и да си заслужава.
„Пиле Занкоу“ беше местна верига закусвални за арменска храна, която им бе любима от години.
– Чао, тате.
Той остана на тротоара, загледан как колата ѝ се смалява, взема завоя и изчезва надолу по хълма. Върна се в къщата, погледна оставената от дъщеря му на масата визитка и се замисли дали не е време да се обади на Рамзи и да му разясни как стоят нещата в действителност. Реши да се въздържи. Рамзи не му беше противник и щеше да е по-добре да не използва вестника, за да уведомява истинските си противници за онова, което ги чакаше. Репортерът на „Таймс“ несъмнено щеше да е в съда в сряда и щеше да научи истината на място. Бош просто трябваше да стисне зъби и да остане в сянката, в която го бе запратила публикацията във вестника.
Отвори телефона си, потърси онлайн номера, обади се във Ван Найс и поиска да говори с началника там. Представи се и каза, че иска да разговаря със задържана в женското крило.
– Не може ли да почака? – въздъхна служителят. – Неделя вечер е и нямам кого да пратя да дежури в стаята за разговори.
– Става дума за двойно убийство – настоя Бош. – Налага се да говоря с нея.
– Добре, как се казва?
– Елизабет Клейбърг.
Бош го чу да чука по клавиатурата на компютъра.
– Не – проговори след малко служителят. – Нямаме такава.