— Виждаш ли този ситен прах и белите песъчинки? Май на дъното на канала не се намират такива неща.
Сержант Хун объркано поклати глава и бавно отвърна:
— Не, господарю. Там по-вероятно има кал и тиня…
Съдията се премести в другия край на масата и огледа босите ходила. Бяха бели, с гладка кожа. Ди се обърна към Хун и каза бавно:
— Страхувам се, че нашият регистратор е мислел повече за днешния празник, отколкото за задълженията, които трябва да изпълни, след като има смъртен случай. Този човек не е бил просяк и не е паднал случайно в канала. Бил е хвърлен там, вече мъртъв. Убиецът му го е хвърлил…
Хун кимна, подръпвайки умислено късата си сива брадица.
— Да… Убиецът сигурно го е съблякъл и му е нахлузил тази просяшка одежда. Трябваше веднага да ми направи впечатление, че човекът е гол под вехтата си дреха. И най-окаяните просяци носят нещо отдолу. Нощите все още са доста студени — той погледна отново зейналата рана и попита: — Не ви ли се струва господарю, че е бил ударен по главата с тежка тояга?
— Може би — отвърна съдията и приглади дългата си черна брада. — Да е постъпвало скоро съобщение, че някой е изчезнал?
— Да, господарю. Вчера майстор Лин изпрати бележка, с която съобщава, че господин Уан, домашният възпитател на внуците му, вече два дни не се е прибрал след седмичния си почивен ден.
— Странно… Лин не спомена за това преди малко, когато беше тук — измърмори съдията. — Кажи на началника на стражата да приготви носилката ми. А домоуправителят да предаде на първата ми съпруга да не ме чакат за вечеря.
Хун излезе, а съдията остана прав, свел очи към мъртвеца, чийто призрак бе пресякъл хола пред очите му.
Старият майстор излезе тичешком в предния двор на дома си, когато носачите оставиха големия служебен паланкин на съдията Ди. Докато помагаше на магистрата да слезе, Лин развълнувано попита:
— Ай, ай!… На какво щастливо събитие съм задължен за тази неочаквана чест?
Очевидно Лин ставаше от празничната семейна трапеза, защото лъхаше на вино и леко заваляше думите.
— Страхувам се, че събитието не е от най-щастливите — отвърна съдията, докато Лин го въвеждаше заедно със сержант Хун в приемната си. — Бихте ли ми описали изчезналия домашен възпитател на децата ви.
— О, небеса, от все сърце се надявам, че не му се е случило нещо!… Ами… външността му не се отличаваше с нищо особено. Висок мъж с къси мустаци и без брада. Куцаше, левият му крак беше доста крив.
— Случило му се е нещо, и то фатално — каза съдията с равен глас.
Лин го стрелна с поглед, после направи жест, с който го покани да заеме почетното място на централната маса под огромния фенер от цветна коприна, окачен заради празника. Той самият седна срещу съдията. Хун остана прав зад стола на господаря си. Докато прислужникът наливаше чай, майстор Лин каза бавно:
— Значи затова Уан не се завърна след почивката.
Внезапната новина, изглежда, го поотрезви.
— Закъде замина? — попита съдията.
— Само небесата знаят. Не съм от хората, които се месят в личните работи на хората от домакинството. Уан почиваше всеки четвъртък. Тръгваше оттук в сряда след вечерния ориз и се връщаше в четвъртък по същото време. Това е всичко, което зная… А и друго не ме интересува, ако смея така да се изразя, ваше превъзходителство.
— От колко време работи при вас?
— От около година. Пристигна от столицата с препоръчително писмо от един известен тамошен майстор ковач. Имах нужда от домашен възпитател за внуците си и го наех. Излезе кротък и разбран човек. Освен това много добър възпитател.
— Знаете ли защо е напуснал столицата и е дошъл да търси работа тук, в Пуян? Имаше ли някакви роднини тук?
— Откъде да знам! — троснато отвърна Лин. — Нямах навика да разговарям с него за друго освен за възпитанието на внуците ми.
— Повикайте домоуправителя си!
Старейшината се извърна в стола си и повика служителя, който сновеше в дъното на просторната приемна.
Когато той пристъпи до масата и направи дълбок поклон, съдията Ди му каза:
— С господин Уан се е случило нещастие и трибуналът трябва да уведоми най-близките му родственици. Предполагам, че са ти известни адресите на някакви негови роднини тук?
Домоуправителят хвърли смутен поглед към господаря си и изрече със запъване:
— То… той… доколкото ми е известно… господин Уан нямаше роднини в Пуян, ваше превъзходителство.
— Тогава къде е ходел в почивните си дни?
— Никога не ми е казвал, ваше превъзходителство. Предполагам, че при някой приятел… или нещо такова — и когато забеляза скептичното изражение на съдията, побърза да добави: — Господин Уан беше мълчалив човек и отбягваше да говори за личния си живот. Обичаше самотата. Свободните часове прекарваше в малката си стаичка в задния двор на дома. Единственото му забавление бяха кратките разходки в градината.