А на лявата имаше бяла тенекийка
Но и това бе само привидно.
Вътре в модната и шапкарска работилница не се виждаха нито сламени щумпи, нито украшения, нито безглави манекени с офицерска стойка, нито дървени глави за изящни дамски шапки. Вместо целия този примамлив блясък в тристайното жилище живееше безупречно бял папагал с червени гащички. Бълхи изтезаваха папагала, но той не можеше никому да се оплаче, защото не говореше с човешки глас. По цели дни чоплеше слънчоглед и плюеше люспите върху килима през пръчките на кръглия си кафез. Трябваше му само хармоника и нови скърцащи галоши, за да заприлича на посръбнал занаятчия-частник. На прозорците се поклащаха тъмнокафяви завеси с пискюли. В жилището преобладаваха тъмнокафявите тонове. Над пианото бе окачена репродукция от картината на Бьоклин „Островът на мъртвите“ в рамка фантазе от тъмнозелен полиран дъб и със стъкло. Единият ъгъл на стъклото отдавна бе отчупен и откритата част на картината бе толкова оплюта от мухите, че съвсем се сливаше с рамката. Вече не можеше да се разбере какво става в тази част от острова на мъртвите.
На кревата в спалнята седеше домакинята и опряла лакти на осмоъгълна масичка, покрита с измърсена покривка а ла Ришельо, нареждаше карти. Пред нея седеше вдовицата Грицацуева с мъхнат шал на раменете.
— Трябва да ви предупредя, момиче, че за един сеанс не вземам по-малко от петдесет копейки — каза домакинята.
Вдовицата, която не знаеше прегради в стремежа да си намери нов мъж, се съгласи да плати определената такса.
— Само че, моля ви, и бъдещето… — жално помоли тя.
— Трябва да ви гледам на дама спатия.
Вдовицата възрази:
— Винаги съм била дама купа.
Домакинята се съгласи равнодушно и започна да нарежда картите. Само след няколко минути бе определена в общи черти съдбата на вдовицата. На пътя й се изпречваха големи и малки неприятности, а на сърцето й лежеше поп спатия, с когото дружеше дама каро.
Накрая гледаха на ръка. Линиите на ръката на вдовицата Грицацуева бяха чисти, силни и безупречни. Линията на живота отиваше толкова далече, че краят й се губеше в пулса, и ако линията казваше истината, вдовицата трябваше да доживее до Страшния съд. Линиите на ума и таланта даваха право да се надява човек, че вдовицата ще зареже търговията с бакалски стоки и ще подари на човечеството ненадминати шедьоври в която щете област на изкуството, науката и социологията. Венерините хълмове на вдовицата приличаха на манджурски възвишения и разкриваха чудни запаси от любов и нежност.
За да обясни всичко това на вдовицата, гледачката употребяваше думи и термини, възприети от графолозите, хиромантите и джамбазите.
— Благодаря ви, госпожо — каза вдовицата, — сега вече зная кой е попът спатия. И дамата каро ми е много добре позната. А попът предсказва ли сватба?
— Предсказва, предсказва, момиче.
Вдовицата си тръгна за в къщи окрилена. А гледачката хвърли картите в чекмеджето, прозина се, показвайки широко отворена уста на петдесетгодишна жена, и отиде в кухнята. Там се повъртя около яденето, което се топлеше на газена печка „Грец“, избърса ръцете си о престилката, грабна кофата с олющен тук-таме емайл и излезе на двора за вода.
Тя вървеше из двора, като шляпаше тежко с плоските си ходила. Полуотпуснатият й бюст подскачаше вяло под пребоядисаната блуза. На главата й растеше венче от сребреещи коси. Тя беше вече баба, беше възмръсна, гледаше всички подозрително и обичаше сладки неща. Ако Иполит Матвеевич можеше да я зърне отнякъде сега, в никакъв случай не би познал Елена Боур, някогашната си възлюбена, за която по онова време секретарят на съда бе казал в стихове, че тя „за целувки зовяща, цялата е като блян“. При кладенеца мадам Боур бе поздравена от съседа си Виктор Михайлович Полесов, шлосер-интелигент, който наливаше вода в бензинов бидон. Полесов имаше лице на оперен дявол, когото грижливо мажеха със сажди, преди да го пуснат на сцената.
След като си размениха поздрави, съседите заговориха за това, което занимаваше целия Старгород.
— До какво доживяхме — каза иронично Полесов, — целия град обиколих вчера и не можах да намеря флашки от три осми цола. Няма и няма! А трамвай се готвят да пускат.
Елена Станиславовна, която за флашките от три осми цола имаше същата представа, каквато има за селското стопанство студентка от хореографските курсове „Леонардо да Винчи“ и смяташе, че извара се добива от пирожки, все пак му посъчувствува: