Виктор Михайлович отнесе вратата като Самсон. В работилницата той се зае с ентусиазъм за работа. Два дни отидоха за разглобяване на вратата на съставните й части. Чугунените спираловидни украшения лежаха в детската количка; железните прътове и розетките бяха сложени под тезгяха. Няколко дни още минаха за преглед на повредите. А след това в града се случи голяма неприятност: на улица Дровяная се пукна главната водопроводна тръба и Виктор Михайлович прекара остатъка от седмицата на мястото на аварията, като се усмихваше иронично, крещеше на работниците и току надзърташе в изкопа.
Когато организаторският жар на Виктор Михайлович се поуталожи, той отново пристъпи към вратата, но бе вече късно: децата си играеха с чугунените спираловидни украшения и розетките от вратата на сграда №5. Щом зърнаха разгневения шлосер, те уплашено захвърлиха играчките и офейкаха. Половината от спираловидните украшения липсваха и вече не можеха да се намерят. След всичко това Виктор Михайлович съвсем охладня към вратата.
А в жилищния дом №5, сякаш зинал без врата, ставаха ужасни събития. От таванските помещения крадяха мокрото бельо и една вечер дори задигнаха завиращия на двора самовар. Виктор Михайлович лично участвува в гонитбата на крадеца, но крадецът, макар да носеше в изопнатите си напред ръце врящия самовар, из чиято тенекиена тръба излизаше пламък, бягаше много бързо и току се обръщаше назад и псуваше тичащия най-напред Виктор Михайлович. Но най-много от всички пострада вратарят на сграда №5. Той загуби нощните си печалби: нямаше врата, която да отключва и закъснелите граждани нямаше защо да му дават бакшиш. Отначало вратарят идваше да пита дали вратата ще бъде скоро сглобена, после почна да моли в името на Христа и накрая взе да отправя неопределени закани. Жилуправата изпращаше на Виктор Михайлович писмени напомняния. Работата миришеше на съд. Положението ставаше все по-напрегнато и по-напрегнато.
Изправени край кладенеца, гледачката и шлосерът-ентусиаст продължаваха да разговарят.
— Щом липсват импрегнирани траверси — крещеше Виктор Михайлович по целия двор, — няма да бъде трамвай, а цяло мъчение!
— Кога най-сетне ще свърши всичко това! — каза Елена Станиславовна. — Живеем като диваци.
— Краят му се не вижда… Да! Знаете ли кого видях днес? Воробянинов.
Елена Станиславовна се облегна на кладенеца и изумена продължаваше да държи във въздуха пълната кофа.
— Отивам в Комуналното стопанство да продължа договора за работилницата. Вървя си по коридора. Изведнъж към мене се приближават двама. Гледам — нещо познато. Сякаш лицето на Воробянинов. И питат: „Можете ли да ни кажете какво учреждение е било по-рано тука в тази сграда?“ Казвам им, че преди тук бе девическа гимназия, а после жилотделът. „Защо?“ — питам. А те казаха: „Благодаря“ и отминаха. Тогава видях ясно, че беше самият Воробянинов, само че без мустаци. Откъде е попаднал тук? А оня другият с него, бе красавец-мъж. Явно бивш офицер. И тогава си помислих…
В този момент Виктор Михайлович забеляза нещо неприятно. Той прекъсна разговора, грабна своя бидон и бързо се скри зад сандъка за смет. В двора бавно влезе вратарят на жилищен дом №5, спря се до кладенеца и започна да оглежда постройките в двора. Като не забеляза никъде Виктор Михайлович, той се натъжи.
— Витка шлосера пак ли го няма? — запита той Елена Станиславовна.
— Ах, нищо не зная — рече гледачката, — нищо не зная.
И обхваната от необикновено вълнение, разплисквайки водата от кофата, тя бързо си тръгна към къщи.
Вратарят поглади с ръка циментния блок на кладенеца и се запъти към работилницата. Две крачки след табелката:
се мъдреше друга:
под която висеше тежък катинар. Вратарят ритна катинара и с ненавист изрече:
— Ах, ти, мърша такава!
Той постоя край работилницата още две-три минути, овладян от най-неприятни чувства, после отпра шумно табелката, отнесе я на средата на двора, при кладенеца, и като стъпи върху нея с двата си крака, започна да дига скандал.