— Крадци живеят тук във вашия дом №7! — виеше вратарят. — Мръсници всякакви! Усойница седмоглава! Средно образование имал!… Хич не искам да зная за неговото средно образование!… Мърша проклета!…
През това време седмоглавата усойница със средно образование седеше на бидона зад сандъка за смет и се терзаеше.
Прозорците се разтваряха с трясък и от тях надзъртаха веселите наематели. Откъм улицата бавно влизаха в двора любопитни. При тая аудитория вратарят още повече се разгорещи.
— Шлосер-механик! — подвикваше той. — Кучи аристократ!
Вратарят богато размесваше парламентарните изрази с нецензурни думи, на които отдаваше предпочитание. Нежното женско съсловие, гъсто накацало по прозорците, негодуваше особено много против вратаря, но не се махаше оттам.
— Мутрата му ще разбия! — беснееше вратарят. — Образован!
Когато скандалът бе на най-високата си точка, яви се милиционер и мълчаливо помъкна скандалджията към участъка. На милиционера помагаха юначагите от „Бързоопак“.
Вратарят покорно прегърна милиционера през шията и заплака.
Опасността мина.
Тогава иззад сандъка за смет изскочи измъчилият се Виктор Михайлович. Аудиторията загълча.
— Простак! — закрещя Виктор Михайлович след шествието. — Простак! Ще те науча аз тебе! Мерзавец!
Плачещият горчиво вратар не чу нищо. Носеха го на ръце към участъка. За веществено доказателство помъкнаха и табелката „Шлосерска работилница и поправка на примуси“.
Виктор Михайлович дълго още се емчи.
— Кучи синове — казваше той, като се обръщаше към насъбралите се, — какво ли си въобразяват! Простаци!
— Стига, Виктор Михайлович! — викна от прозореца Елена Станиславовна. — Елате при мене за минутка.
Тя поднесе на Виктор Михайлович купичка с компот и като сновеше из стаята, го заразпитва.
— Нали ви казвам, той е без мустаци, но е той — по навик крещеше Виктор Михайлович. — Разбира се, много добре го познавам! Воробянинов, цял-целеничък!
— По-тихо, господи!… Защо е дошъл, как мислите?
По черното лице на Виктор Михайлович се открои иронична усмивка.
— Ами вие как мислите?
Той се усмихна с още по-голяма ирония.
— Всеки случай не за да подписва договори с болшевиките.
— Мислите ли, че се излага на опасност?
Запасите от ирония, натрупани от Виктор Михайлович за десет години революция, бяха неизчерпаеми. По лицето му заиграха серии от усмивки с различна сила и недоверие.
— Кой в Съветска Русия не се излага на опасност, още повече човек в такова положение като Воробянинов? Мустаци, Елена Станиславовна, не се бръснат току-тъй!
— Изпратен е навярно от чужбина? — запита Елена Станиславовна, едва поемайки дъха си.
— Положително — отвърна гениалният шлосер.
— Но с каква цел е дошъл тук?
— Не ставайте дете.
— Все ми е едно. Трябва да го видя.
— Знаете ли какво рискувате?
— Ах, все ми е едно! След десет години раздяла не мога да не се видя с Иполит Матвеевич.
На нея наистина й се струваше, че съдбата ги раздели точно когато се обичаха взаимно.
— Моля ви, намерете го! Научете къде е! Вие ходите навсякъде! Няма да ви бъде трудно. Кажете му, че искам да го видя. Чувате ли?
Папагалът с червените гащички, който дремеше на пръчицата, се изплаши от шумния разговор, преобърна се с главата надолу и в тази поза замря.
— Елена Станиславовна — каза шлосерът-механик, като се понадигна и сложи ръка на сърцето си, — ще го намеря и ще се свържа с него.
— Искате ли още компот? — трогна се гледачката.
Виктор Михайлович изсърба компота, прочете язвителна лекция за неправилното устройство на папагалския кафез и се сбогува с Елена Станиславовна, като й препоръча да пази най-строга тайна.
Глава XI
Азбучникът „Огледало на живота“
На другия ден съдружниците се убедиха, че е неудобно да останат повече в стаята на вратаря. Тихон непрестанно мърмореше; той съвсем се обърка, след като видя господаря си най-напред с черни мустаци, след това със зеленикави, а накрая и съвсем без мустаци. Нямаше на какво да спят. В стаята се носеше миризма на гниещ тор, идваща от новите валенки на Тихон. Старите бяха запокитени в ъгъла и също не озонираха въздуха.
— Считам вечерта на спомените за закрита — каза Остап, — трябва да отидем на хотел.
Иполит Матвеевич трепна.
— Не бива.
— Защо пък?
— Там ще трябва да се записвам.
— Паспортът ли не е в ред?
— Не, паспортът е в ред, но в града моето име е много добре познато. Ще почнат приказки.
Концесионерите замълчаха, потънали в размисъл.