— Ами харесва ли ви презимето Михелсон? — неочаквано запита незаменимият Остап.
— Кой Михелсон? Сенаторът?
— Не. Членът на Съюза на търговските служещи в Съветска Русия.
— Не ви разбирам.
— Това е поради липса на технически навици. Не се правете на божа кравичка.
Бендер измъкна от джоба на зеленото си сако профсъюзна книжка и я подаде на Иполит Матвеевич.
— Конрад Карлович Михелсон, четиридесет и осем годишен, безпартиен, ерген, член на Съюза от 1921 година, във висша степен нравствена личност, мой добър познат и, чини ми се, приятел на децата… Но вие може да не дружите с децата: милицията няма да иска това от вас.
Иполит Матвеевич поруменя.
— Но удобно ли е?
— В сравнение с нашата концесия това деяние, макар и предвидено от Наказателния кодекс, прилича на невинна детска игра на котка и мишка.
Все лак Воробянинов се запъна.
— Вие сте идеалист, Конрад Карлович. На вас ви върви, а я си представете, че изведнъж се наложеше да ставате, някакъв си Папа-Христозопуло или Зловунов.
Последва бързо съгласие и концесионерите, без да си вземат сбогом от Тихон, се измъкнаха на улицата.
Настаниха се в мебелираните стаи на „Сорбона“. Остап дигна на крак целия немногоброен щат на хотелската прислуга. Най-напред разгледа стаите по осем рубли, но остана недоволен от мебелировката. Наредбата на стаите от по пет рубли му хареса повече, но килимите бяха някак излинели и миришеше на лошо. В стаите от по три рубли всичко бе хубаво с изключение на картините.
— Не мога да живея в стая с пейзажи — каза Остап.
Наложи се да се настанят в стая за рубла и осемдесет копейки. Там нямаше пейзажи, нямаше килими, а мебелировката бе строго издържана: два кревата и нощна масичка.
— Стил „Каменен век“ — Забеляза одобрително Остап. — Ами предисторически животни не се ли въдят в дюшеците?
— Зависи от сезона — отвърна дяволитият прислужник. — Ако например е свикан някакъв губернски конгрес, разбира се, няма, защото идват много пътници и преди пристигането им се чисти основно. А в друго време наистина се случва да се намерят. Идват от стаите на съседния хотел „Ливадия“.
Същия ден концесионерите ходиха в Управлението на старгородското комунално стопанство, където получиха всички необходими сведения. Оказа се, че жилотделът бил разформирован през 1921 година и богатата му архива била слята с архивата на Старгородското комунално стопанство.
С работата се зае великият комбинатор. Привечер съдружниците вече знаеха домашния адрес на завеждащия архивата Вартоломей Коробейников, бивш чиновник в канцеларията на градоначалството, а сега канцеларски служещ.
Остап облече плетената си вълнена жилетка, изтупа сакото о гърба на кревата, поиска от Иполит Матвеевич рубла и двадесет копейки за представителни и тръгна да направи визита на архиваря. А Иполит Матвеевич остана в „Сорбона“ и обхванат от вълнение, се заразхожда в прохода между двата кревата. Тази вечер, зелена и студена, се решаваше съдбата на цялото предприятие. Ако успееха да вземат копия от ордерите, по които са били разпределени иззетите от Воробяниновия дом мебели, работата можеше да се смята за наполовина свършена. По-нататък предстояха, разбира се, невъобразими мъчнотии, но нишката щеше да бъде вече в ръцете им.
— Само ордерите да се вземат — прошепна Иполит Матвеевич, като се обръщаше в леглото, — само ордерите!…
Раздрънканите пружини на леглото го пощипваха като бълхи. Ала той не усещаше това. Все още смътно си представяше какво ще последва след получаването на ордерите, но бе сигурен, че тогава всичко ще тръгне като по масло: „А с масло — кой знае защо, му се въртеше в главата — кашата няма да се развали.“
А вече се забъркваше голяма каша. Овладян от розови мечти, Иполит Матвеевич се мяташе в кревата от една страна на друга. Пружините под него врещяха.
Остап трябваше да прекоси целия град. Коробейников живееше в Гусишче — покрайнина на Старгород.
Там живееха предимно железничари. Понякога над къщите, по насипа с бетонна тънкостенна ограда пъхтеше със заден ход локомотив. За секунда покривите на къщите се осветяваха от изригващия пламък на локомотивната пещ. От време на време профучаваха празни вагони, сегиз-тогиз избухваха сигнални снаряди. Наред с къщурките и временните бараки се точеха дълги тухлени корпуси на още неизсъхнали кооперативни жилища.
Остап подмина светещия остров — железничарския клуб, провери на листчето адреса и се спря пред къщичката на архиваря. Врътна звънеца с надпис:
След дълго разпитване „кого търсите“, „защо го търсите“ му отвориха и той се намери в тъмен, задръстен с шкафове коридор. В тъмнината някой дишаше в лицето на Остап, но нищо не казваше.