— Тук ли е гражданинът Коробейников? — запита Бендер.
Лъхтящият човек хвана Остап за ръка и го въведе в осветена с висяща газена лампа столова. Остап видя пред себе си дребно старче — чистофайник с необикновено гъвкав гръб. Нямаше съмнение, че този старец бе гражданинът Коробейников. Остап придърпа без покана един стол и седна.
Старчето гледаше нахалника спокойно и мълчеше. Остап пръв започна любезно разговора:
— Идвам при вас по работа. Вие сте на служба в архивата на Старгородското комунално стопанство, нали?
Гърбът на старчето се раздвижи и утвърдително се препъна.
— А преди сте служили в жилотдела?
— Служил съм навред — каза весело старчето.
— Дори в канцеларията на градоначалството?
При тия думи Остап грациозно се усмихна. Гърбът на стареца дълго се извива и най-сетне се спря в положение, което свидетелствуваше, че службата в градоначалството е отколешна работа и че просто е невъзможно човек да помни всичко.
— Но позволете ми все пак да попитам с какво мога да ви бъда полезен? — запита домакинът, като гледаше с интерес госта.
— Ще позволя — отвърна гостът. — Аз съм син на Воробянинов.
— На кого? На предводителя?
— Негов.
— Ами той жив ли е?
— Умря, гражданино Коробейников. Почина.
— Да — каза старецът без особена скръб, — печално събитие. Но той май нямаше деца?
— Нямаше — любезно потвърди Остап.
— Но как тогава…
— Така. Аз съм от морганатически брак.
— Да не сте синче на Елена Станиславовна?
— Да. Именно.
— А тя как е със здравето?
— Маман отдавна е в гроба.
— Тъй, тъй. Ах, колко печално!
И старецът дълго още гледа със сълзи на съчувствие Остап, макар че не кой знае кога, а днес бе видял Елена Станиславовна в месопродавницата.
— Всички там ще идем — каза той. — Но разрешете ми все пак да узная по каква работа, уважаеми, ето името ви не зная…
— Волдемар — бързо изрече Остап.
— Владимир Иполитович? Много добре. Тъй. Слушам ви, Владимир Иполитович.
Старчето приседна до масата, покрита с пъстра мушама, и погледна Остап право в очите.
Остап изрази с подбрани думи скръбта си по своите родители. Той много съжалява, че се е домъкнал тъй късно в къщата на дълбокоуважаемия архивар и му е причинил безпокойство с посещението си, но се надява, че дълбокоуважаемият архивар ще му прости, когато научи какво чувство го е довело тук.
— Бих искал — завърши с неизразима синовна обич Остап — да намеря нещичко от мебелите на татко, за да запазя спомен за него. Не знаете ли на кого са дадени мебелите от татковия дом?
— Сложна работа — отвърна старецът, след като помисли малко, — това е по силите само на състоятелен човек… А вие, извинете, с какво се занимавате?
— Свободна професия. Собствена кланица с хладилник на съдружнически начала в град Самара.
Старецът погледна недоверчиво зелените доспехи на младия Воробянинов, но нищо не възрази.
„Отракан младеж“ — помисли си той.
Остап, който в този момент бе завършил наблюденията си над Коробейников, реши, че „старецът е типичен негодник“.
— Та така, значи — рече Остап.
— Да, така — продължи архиварят, — мъчно, но може…
— Пари ще трябват, да? — притече се на помощ собственикът на кланицата с хладилник.
— Малка сумичка…
— Но на въпроса, както казва Мопасан. Сведенията ще бъдат заплатени.
— Е добре, дайте седемдесет рубли.
— Защо толкова много? Да не би овесът да е поскъпнал тая година?
Старецът ситно се затресе, огъвайки гръбнак.
— Обичате да се шегувате…
— Съгласен съм, дядка. Парите срещу ордерите. Кога да намина?
— Парите у вас ли са?
Остап с готовност се потупа по джоба.
— Тогава, ако желаете, още сега — каза тържествено Коробейников.
Той запали свещ и отведе Остап в съседната стая. Там освен кревата, на който явно спеше домакинът, имаше писмена маса, отрупана със счетоводни книги, и дълъг канцеларски шкаф с открити рафтове. По рафтовете бяха залепени печатни букви: А, Б, В и т.н. до ариергардната буква Я. На рафтовете лежаха пачки с ордери, превързани с нов канап.
— Охо! — рече възхитеният Остап. — Цялата архива в къщи!
— Цялата — скромно отвърна архиварят. — Аз, знаете ли, така, за всеки случай… На комуналното стопанство не е нужна, а на мене на стари години може да ми свърши работа… Живеем, знаете ли, като на вулкан… Всичко може да стане… Ще се втурнат тогава хората да си търсят мебелите, а къде са те? Къде са мебелите? Ето къде са! Тука са! В шкафа. А кой ти е съхранил, кой ги е запазил? Коробейников. И тогава господарите ще благодарят на стареца и ще му помогнат на стари години… А на мене не ми трябва много, по десетак на ордерче да дадат — и на това благодаря… Иначе нека се опитат, има да търсят тоя, дето духа! Без мене нищо няма да намерят!