Но движим изключително от любов към родителите, Остап грабна ордерите, напъха ги дълбоко в страничния джоб, а от гарнитурата на генералшата се отказа.
— Може ли да напишем разписчица? — осведоми се архиварят, като се извиваше изкусно.
— Може — каза любезно Остап, — пишете, борецо за идеята.
— Ек сега ще напиша.
— Нагласете я!
Влязоха в първата стая. С калиграфски почерк Коробейников написа разписката и я връчи усмихнат на госта. Главният концесионер прие хартийката необикновено учтиво с двата пръста на дясната си ръка и я тури в същия джоб, където вече лежаха скъпоценните ордери.
— Хайде, довиждане — каза той, присвил очи, — аз май доста ви обезпокоих. Не смея да ви обременявам повече с присъствието си. Дайте си ръката, началнико на канцелария.
Слисаният архивар вяло стисна подадената му ръка.
— Довиждане — повтори Остап.
Той тръгна към вратата.
Коробейников нищо не можа да разбере. Той дори погледна към масата дали гостът не е оставил парите там, но и на масата нямаше пари. Тогава архиварят запита много тихо:
— Ами парите?
— Какви пари? — каза Остап, като отваряше вратата. — Струва ми се, запитахте за някакви пари?
— Разбира се! За мебелите! За ордерите!
— Гълъбчето ми — пропя Остап, — бога ми, кълна се в честта на покойния ми баща. На драго сърце, но нямам, забравих да изтегля по текущата, си сметка.
Старецът затрепери и протегна хилавата си ръка с желание да задържи нощния посетител.
— Спокойно, глупако — каза Остап заплашително, — говорят ти на руски език — щом ти казват утре, значи, утре. Хайде, остани си със здраве! Вземете си бележка!…
Вратата се захлопна с трясък. Коробейников отново я отвори и изтича на улицата, но Остап вече го нямаше. Той вървеше бързо покрай моста. Минаващият през виадукта локомотив го освети и обгърна с пушек.
— Ледът се пука! — закрещя Остап към машиниста. — Ледът се пука, господа съдебни заседатели!
Машинистът не чу, махна с ръка, колелата на машината задърпаха по-силно стоманените лакти на лостовете и локомотивът отлетя.
Коробейников постоя минута-две на ледения вятър, след това се върна в своята къщурка, като ругаеше непристойно. Душата му се изпълни с горчилка. Застана сред стаята и в яростта си започна да рита масата. Пепелницата-галош с червен надпис „Треугольник“ подскачаше, а чашата се удари в шишето за вода.
Никога досега Вартоломей Коробейников не бе измамван така подло. Той можеше да мами, когото си иска, но сега него го изиграха с такава гениална простота, че той дълго още стоя и рита дебелите крачка на масата за хранене.
В Гусишче наричаха Коробейников Вартоломеич. До него отиваха само при крайна нужда. Вартоломеич вземаше в залог вещи и определяше безбожни лихви. С тази работа се занимаваше вече няколко години и нито веднъж не бе загазвал. А сега изгоря в най-доброто си търговско предприятия, от което очакваше големи печалби и осигурени старини.
— Да ме изиграят?! — викна той, спомняйки си за пропадналите ордери. — Сега вече зная — първом парите. И как можах да бъда толкова наивен? Със собствените си ръце дадох ореховата гарнитура?… А гобленът „Овчарка“ цена няма! Ръчна изработка!…
Нечия несигурна ръка отдавна въртеше звънеца с надпис „Моля завъртете“ и преди Вартоломеич да си спомни, че входната врата остана отворена, във вестибюла се чу тежък тропот и прозвуча глас на човек, объркал се в лабиринта от шкафове:
— Откъде може да се влезе тук?
Вартоломеич излезе във вестибюла, притегли към себе си нечие палто (на пипане — грубо) и въведе в столовата отец Фьодор.
— Великодушно извинете — рече отец Фьодор.
След десетина минути взаимни недомлъвки и хитрувалия се изясни, че гражданинът Коробейников наистина има някакви сведения за мебелите на Воробянинов и че отец Фьодор няма нищо против да заплати за тия сведения. Освен това за велико удоволствие на архиваря посетителят се оказа роден брат на бившия предводител на дворянството и силно желаеше да има спомен от него, като се сдобие с ореховата гарнитура. С тази гарнитура били свързани най-мили спомени от детството на брата на Воробянинов.
Вартоломеич поиска сто рубли. Посетителят оценяваше спомена за брата си значително по-ниско — тридесет рубли. Споразумяха се за петдесет.
— Бих помолил да дадете предварително парите — заяви архиварят, — това е мое правило.
— А имате ли нещо против, ако ви ги броя в златни десетрублевки? — разбърза се отец Фьодор, при което разкъса хастара на сакото си.
— По курса ще ги взема. По девет и половина. Днешният курс.