Востриков изтърси от фишека пет жълтици, прибави към тях две рубли и половина сребро и побутна цялата купчинка към архиваря. Вартоломеич преброи два пъти монетите, стисна ги в шепата си, помоли госта да почака една минутка и отиде за ордерите. В своята тайна канцелария Вартоломеич не размисля дълго, отвори азбучника — огледалото на живота, на буква П, бързо намери нужния номер и взе от рафта връзката ордери на генералшата Попова. След като развърза пакета, той извади един ордер, издаден на другаря Брунс, живеещ на улица Виноградна 34, за дванадесет орехови стола, изработка на Гамбс. Възхищавайки се на съобразителността си и на умението да се измъква от всякакво затруднение, архиварят се усмихна и отнесе ордера на клиента.
— Всички на едно място ли са? — възкликна отец Фьодор.
— На едно. Всички са там. Гарнитурата е забележителна. Езика си ще глътнете. Но какво да ви обяснявам! Вие я знаете!
Отец Фьодор дълго и възторжено разтърсва ръката на архиваря и като се блъсна безброй пъти о шкафовете във вестибюла, потъна в нощния мрак.
Вартоломеич дълго още се надсмива над изиграния клиент. Той нареди златните монети върху масата и дълго наблюдава в унес петте светли кръгчета.
„И какво толкоз са се разтичали за мебелите на Воробянинов? — помисли той. — Побъркали са се.“
Съблече се, помоли се разсеяно на бога, легна в тесничкото си непорочно креватче и се унесе в неспокоен сън.
Глава XII
Пламенната жена — блян на поета
През нощта студът бе изяден до шушка. Стана така топло, че подранилите минувачи усещаха тъпи болки в краката. Врабчетата непрекъснато цвърчаха. Дори кокошката, излязла от кухнята в двора на хотела, почувствува прилив на сили и направи опит да литне. Небето бе покрито с малки облачни топчета, от сандъка за смет лъхаше на теменуги и супа пейзан. Вятърът замираше под корнизите. Котараците се изтягаха на покрива, присвиваха снизходително очи и гледаха към двора, през който потичваше хотелският прислужник Александър с вързопче нечисто бельо.
По коридорите на „Сорбона“ настъпи оживление. За откриването на трамвайната линия от околиите бяха дошли делегати. От хотелската кола с табелка „Сорбона“ слезе цяла тълпа.
Слънцето грееше с пълна сила. Ролетките на магазините излитаха нагоре. Съветските служещи, тръгнали за работа със зимни палта, се запъхтяваха, разкопчаваха се, чувствувайки пролетната умора.
На улица Кооперативна се бе счупил ресорът на претоварения камион на Мелстрой и пристигналият на местопроизшествието Виктор Михайлович Полесов даваше съвети.
В стаята, наредена с делови разкош (две легла и нощна масичка), се чу конско пръхтене и цвилене: Иполит Матвеевич се миеше весело и прочистваше носа си. Великият комбинатор се бе изтегнал в леглото и разглеждаше повредите на чепиците си.
— Добре, че се сетих — каза той, — моля да погасите задължението ми.
Иполит Матвеевич показа лицето си изпод кърпата и погледна своя съдружник с изпъкнали очи, без пенсне.
— Какво ме гледате като войник въшка? Какво ви учуди? Задължението? Да! Дължите ми пари. Вчера забравих да ви кажа, че за ордерите заплатих съгласно вашите пълномощия седемдесет рубли. Ето ви разписка. Прехвърлете ми тридесет и пет рубли. Смятам, че концесионерите участвуват в разходите на равни начала, нали?
Иполит Матвеевич сложи пенснето, прочете разписката и с болка на душата даде парите. Но дори това не можа да помрачи радостта му. Богатството бе в ръцете му. Тридесетрублевата прашинка изчезна в сиянието на брилянтната планина.
Грейнал в лъчезарна усмивка, Иполит Матвеевич излезе в коридора и започна да се разхожда. Плановете за новия, построен върху скъпоценен фундамент живот го радваха. „А светият отец? — мислено злорадствуваше той. — Кръгъл глупак си остана. Ще види той столовете, когато види ушите си!“
Като стигна до края на коридора, Воробянинов се обърна. Бялата напукана врата на стая №13 се отвори и точно срещу него излезе отец Фьодор със синя рубашка, пристегната с оръфан черен шнур с разкошен пискюл. Добродушното му лице се бе разтегнало от щастие. Той също излезе в коридора да се разхожда. Съперниците няколко пъти се разминаваха, но само се поглеждаха победоносно един друг и продължаваха разходката си. В краищата на коридора и двамата едновременно се обръщаха и отново се приближаваха… В гърдите на Иполит Матвеевич преливаше възторг. Същото чувство изпитваше и отец Фьодор. И двамата изпитваха съжаление към поваления противник. Най-сетне при петия рейс Иполит Матвеевич не можа да издържи.
— Здравейте, отче — каза той с неизразимо задоволство.