Отец Фьодор събра целия си сарказъм, с който го бе надарил бог, и отвърна:
— Добро утро, Иполит Матвеевич.
Враговете се разминаха. Когато пътищата им се срещнаха отново, Воробянинов подхвърли:
— Не ви ли понатъртих при последната ни среща?
— Не, няма нищо, много приятно ми беше да се срещнем — отвърна ликуващият отец Фьодор.
И отново се разминаха. Физиономията на отец Фьодор започна да дразни Иполит Матвеевич.
— Не служите ли вече литургия? — запита той при следната среща.
— Каква ти литургия! Енориашите се юрнаха по градовете — съкровища да търсят.
— Но забележете — свои съкровища! Свои собствени!
— Не ми е известно чии, но търсят.
Иполит Матвеевич искаше да каже нещо не за пред хора и дори отвори за тази цел уста, но не можа да измисли нищо и си влезе сърдит в стаята. След минута оттам излезе синът на турския поданик — Остап Бендер, със синя жилетка и като настъпваше връзките на чепиците си, се насочи към Востриков. Розите върху бузите на отец Фьодор увехнаха и се превърнаха на пепел.
— Купувате ли стари вещи? — запита Остап застрашително. — Столове? Разни дреболии? Кутийки от вакса?
— Какво обичате? — прошепна отец Фьодор.
— Желая да ви продам старите си панталони.
Ледени тръпки полазиха по гърба на свещеника и той се отдръпна.
— Но защо мълчите като архиерей на прием?
Отец Фьодор бавно тръгна към стаята си.
— Стари неща купуваме, нови крадем! — викна Остап зад него. Востриков скри глава в раменете си и се спря до своята врата.
Остап продължаваше да се гаври:
— Какво смятате за панталоните, многоуважаеми служителю на култа? Ще ги вземете ли? Имам също ръкави от жилетка, дупка от кравай и от умряло магаре уши. На ангро цялата партида — по-евтино ще бъде. А тях хич не ги търсете, не са в столовете. А?!
Вратата се хлопна зад служителя на култа.
Удовлетворен, Остап тръгна бавно назад: връзките на обущата му шибаха по килима. Когато масивната му фигура се отдалечи достатъчно, отец Фьодор бързо показа главата си от вратата и с дълго сдържано негодувание изписка:
— Глупак!
— Какво? — викна Остап и се спусна обратно, но вратата бе вече заключена и само бравата щракна.
Остап се наведе към отвора на бравата и с длан на устата си като тръба, каза отчетливо:
— Колко струва опиумът за народа?
От другата страна на вратата гробно мълчание.
— Отче, вие сте долен човек! — изкрещя Остап.
Мигновено от отвора на бравата изскочи и почна да се върти молив, с чието острие отец Фьодор се мъчеше да убоде врага. Концесионерът овреме се отдръпна и хвана молива. Разделени от вратата, враговете задърпаха молива всеки към себе си. Победи младостта и моливът, упорствувайки като трънче, бавно изпълзя от отвора. Остап се върна с трофея в стаята си. Съдружниците се развеселиха още повече.
— И неприятелят бяга, бяга, бяга! — изтананика Остап.
С джобното си ножче той издълба върху молива оскърбителна дума, изтича в коридора, пусна молива през отвора на бравата и тутакси се върна.
Приятелите извадиха зелените талони на ордерите и се заеха внимателно да ги проучват.
— Ордер за гоблена „Овчарка“ — каза замечтано Иполит Матвеевич. — Купих този гоблен от един петербургски антиквар.
— По дяволите овчарката! — викна Остап и разкъса ордера на парченца.
— Кръгла маса… Сигурно от гарнитурата…
— Дайте тук масичката. По дяволите и масичката!
Останаха два ордера: единият — за десет стола, издаден от Музея за мебелно изкуство в Москва, другият — за един стол — на другаря Грицацуев, в Старгород, на улица Плеханов 15.
— Гответе пари — каза Остап, — може да се наложи да ходим в Москва.
— Но нали и тука има един стол?
— Шансът е един срещу десет. Чиста математика. И то ако имаме късмет, гражданинът Грицацуев да не е палил печката си с него.
— Не се шегувайте така, не е нужно.
— Нищо, нищо, либер фатер Конрад Карлович Михелсон, ще го намерим! Делото е свято! Батистени партенки ще носим, крем „Марго“ ще ядем.
— Не знам защо, но ми се струва — забеляза Иполит Матвеевич, — че скъпоценностите се намират именно в този стол.
— Ах! Струва ви се? Какво още ви се струва? Нищо? Е, добре. Ще работим по марксистки. Ще предоставим небето на птиците, а ние ще се насочим към столовете. Горя от желание да се срещна по-скоро с инвалида от империалистическата война, с гражданина Грицацуев, улица Плеханов номер 15. Не се потривайте, Конрад Карлович. Планът ще изготвим по пътя.
Когато минаваха покрай вратата на отец Фьодор, отмъстителния син на турския поданик я ритна с крак. От стаята се дочу глухото ръмжене на смазания конкурент.