Работният ден беше към своя край. Камбаните на съседната бледожълтеникава камбанария забиха с все сила. Стъклата трепереха. От камбанарията излетяха накацалите гарги, направиха митинг над площада и се пръснаха. Вечерното небе се бе изцъклило над опустелия площад.
Време бе Иполит Матвеевич да си върви. Всички, които трябваше да се родят през тоя ден, се родиха и бяха записани в дебелите книги. Всички желаещи да се венчаят, бяха венчани и също записани в дебелите книги. Нямаше само за истинско разорение на майсторите на ковчези нито един смъртен случай. Иполит Матвеевич прибра преписките, скри в чекмеджето плъстената възглавничка, разчеса с гребенче мустаците си и когато вече се канеше да си тръгва, мечтаейки за огнедишащата супа, вратата на канцеларията се отвори широко и на прага се появи майсторът на ковчези Безенчук.
— Чест и почитание на скъпия гост — усмихна се Иполит Матвеевич. — Какво има?
Макар некрасивата физиономия на майстора да сияеше в припадащия здрач, той не можа да каже нищо.
— Е? — запита Иполит Матвеевич по-строго.
— „Нимфа“, поразата да я порази, стока ли предлага тя? — смотолеви майсторът на ковчези. — Нима може да задоволи клиента? Ковчегът колко дървен материал само иска…
— Какво? — запита Иполит Матвеевич.
— „Нимфа“, казвам… Три семейства от една дребна търговийка само живеят. И материалът им не е вече същият, и изработката по-лоша, и боята слаба, поразата да я порази. А аз съм стара фирма. Основана в хиляда деветстотин и седма година. Моите ковчези са един път, изискана изработка, само за който разбира…
— Ти да не си нещо полудял, а? — кротко го запита Иполит Матвеевич и се отправи към изхода. — Ще се умопобъркаш между тия ковчези.
Безенчук вежливо дръпна вратата, даде път на Иполит Матвеевич, а сам се повлече след него, треперейки сякаш от нетърпение.
— Когато още съществуваше, „Молим, заповядайте“, е, тогава, вярно! Нито една фирма, дори в самия Твер, не можеше да конкурира техните подплати, поразата да я порази! А сега, направо ще кажа, по-добра от моята стока няма. И няма защо да търсите.
Иполит Матвеевич се обърна гневно, погледна за секунда Безенчук сърдит и закрачи малко по-бързо. Макар днес да нема̀ никакви неприятности в службата, той се почувствува зле.
Тримата собственици на „Нимфа“ стояха пред своето заведение в същите пози, в каквито ги бе оставил сутринта Иполит Матвеевич. Оттогава те сякаш не бяха си продумали нито дума, но очевидната промяна в лицата, тайнственото задоволство, подозрително блещукащо в техните очи, показваше, че знаят нещо важно.
Когато съгледа своите врагове в търговията, Безенчук махна отчаяно с ръка, спря се и зашепна в гърба на Воробянинов:
— Ще отстъпя на тридесет и две рублички.
Иполит Матвеевич се намръщи и ускори крачка.
— Може и на кредит — добави Безенчук.
Тримата собственици на „Нимфа“ обаче нищо не говореха. Те мълчаливо тръгнаха след Воробянинов, като непрекъснато сваляха шапки и вежливо се кланяха.
Разсърден най-сетне от глупавите досаждания на продавачите на ковчези, Иполит Матвеевич изтича по-бързо от обикновено до вкъщи, изстърга ядосано калта о стъпалото и измъчван от вълчи апетит, влезе в коридора. Срещу него от стаята излезе, пъхтящ от жегата, отец Фьодор, свещеникът от църквата „Фрол и Лавър“. Приповдигнал с дясната си ръка расото и без да обръща внимание на Иполит Матвеевич, отец Фьодор се понесе към изхода.
Иполит Матвеевич тутакси забеляза необичайната чистота, новия, дразнещ окото безпорядък при подреждането на малкото мебели и усети гъделичкане в носа, причинено от силния мирис на лекарства. В първата стая Иполит Матвеевич бе посрещнат от съседката, агрономшата Кузнецова. Тя зашепна и размаха ръце:
— По-зле е, току-що се изповяда. Не тропайте с ботушите.
— Не тропам — покорно отвърна Иполит Матвеевич. — Но какво се е случило?